Адв. Деница Любенова: „В момента не можем да измерим проблема”: Разговор за домашното насилие над лесбийки, празнотите в закона и дългите юридически битки
Законът за защита от домашното насилие не казва ясно дали защитава хората в еднополови връзки, а съдебна практика, която да го потвърди, няма. Разговаряме с адвокат Деница Любенова от ЛГБТИ организацията „Действие“ за случаите, в които лесбийки са търсили защита и не са я получили, за европейските решения, които могат да променят това, и за това защо не бива да се отказваме.
Често се казва, че в публичното пространство няма нито един документиран случай на лесбийка, на която институциите са отказали защита. Така ли е?
Всъщност има. Един такъв случай беше огласен преди няколко години от фондация „Асоциация Анимус“ в кампания срещу домашното и джендър-базираното насилие. По него сме работили и ние заедно с пострадалата. Жената е била подложена на систематично физическо и психическо насилие от бившата си партньорка. Многократно е подавала сигнали и жалби в полицията, но въпреки това не получи защита по Закона за защита от домашното насилие.
Преди много години, мисля, че през 2015 или 2016 г., работихме и по друг случай. Там пострадалата беше държана затворена от бившата си партньорка. Стигна се до съд с искане за защита от домашно насилие, но Софийският районен съд отказа да я предостави, защото лицето е било в еднополова двойка. Делото стигна до Европейския съд по правата на човека, но беше обявено за недопустимо. Причината е, че не бяха изчерпани вътрешноправните средства за защита, тъй като пострадалата не пожела да продължи правните действия срещу бившата си партньорка.
И в двата случая става дума за институционално безсилие. Липсата на адекватна реакция от полицията и съда при домашно насилие е видима за цялото общество. Когато става дума за насилие в еднополови двойки, това се вижда още по-ясно.
Защо съдът е отказал защита само заради това, че двойката е еднополова?
Защото законодателството е изключително неблагоприятно за еднополовите партньори. След последните си изменения Законът за защита от домашното насилие определя домашното насилие като насилие, извършено спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка, във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка.
Понятието „фактическо съпружеско съжителство“ насочва към института на брака. Дали между две лица е имало такова съжителство, се преценява през Семейния кодекс и неговата дефиниция за брак, защото думата „съпружеско“ го изисква. Точно на това се позова Софийският районен съд през 2016 г. - свърза „съпружеско съжителство“ с брака като съюз между мъж и жена.
Понятието „интимна връзка“ евентуално би могло да покрие и еднополовите двойки. Но по това няма никаква съдебна практика и аз не бих твърдяла, че то със сигурност защитава лица от един и същи пол, между които има домашно насилие.
[Бел. ред.: Понятието „интимна връзка“ беше добавено в закона през 2023 г., а определението му в допълнителните разпоредби беше формулирано за връзки между мъж и жена. Някои юристи допускат по-широко тълкуване, но съдебна практика по въпроса няма.]
Как си обяснявате, че толкова малко такива случаи стигат до публичното пространство?
От една страна е липсата на законодателство. От друга е това, което ти наричаш лесбофобия, но аз бих определила като институционализирана дискриминация спрямо ЛГБТИ хората. Тъй като от домашно насилие преимуществено пострадват жени, тук наистина можем да говорим и за лесбофобия. Имали сме и случаи на гей мъже, които са търсили защита от домашно насилие. Препращали сме ги към колеги адвокати, защото ние не предоставяме правна помощ по такива дела.
Но институционализираната дискриминация сама по себе си не обяснява липсата на документирани случаи. Едва в последните няколко години ЛГБТИ организации започнаха да говорят за домашното насилие между лица от един и същи пол. Според мен ще мине много време, преди достатъчно хора да се обърнат към тези организации, за да можем да измерим проблема. Защото честно казано, в момента не можем да го измерим.
Докато проучвах темата, попаднах на делото „Н.П. и Н.И. срещу България“, заведено пред Европейския съд по правата на човека от жена от Пловдив, пострадала от домашно насилие. Може ли то да служи като пример за бездействие на държавата?
Трябва да се има предвид, че в това дело Европейският съд по правата на човека заключава, че българските власти са предприели правилни действия. Тоест по тази жалба няма установено бездействие на държавата.
[Бел. ред.: С решение от 3 май 2016 г. ЕСПЧ обявява жалбата за явно необоснована, като приема, че българските власти своевременно са взели адекватни мерки за защита на жалбоподателите.]
Ако търсите дело, в което властите не са предприели никакви действия и държавата е осъдена, защото лице, многократно сигнализирало за домашно насилие, е било убито, такова е „Опуз срещу Турция“. То завършва с осъдително решение.
Какво всъщност печелят хората в България, когато някой спечели дело в Европа?
Бих разделила отговора на няколко части. Когато Европейският съд по правата на човека се произнесе по дело срещу България, държавата е длъжна да приложи решението. Вероятно знаеш, че в огромна част от случаите българската държава не го прави. Това е въпрос на политическа воля.
Има и добри примери. Такъв е делото „Христина Стоянова срещу България“ за убийството на Михаил Стоянов, решено през 2022 г. Тогава имаше политическа воля и за около година се стигна до промени в Наказателния кодекс, които предвиждат по-тежки наказания за престъпления, мотивирани от сексуалната ориентация на пострадалия.
Второто ниво е Съдът на Европейския съюз и задълженията, които България има като държава членка. Административен съд - София-град отправи преюдициално запитване по дело на колега, която работи в областта на бежанското и миграционното право. Въпросът беше дали жена, подложена на систематично домашно насилие в държавата си на произход, може да попадне в „определена социална група“ по смисъла на бежанското право. Съдът на ЕС отговори, че да - ако държавата на произход не предоставя адекватна закрила, такова лице може да попадне в тази категория и трябва да получи международна закрила в България по Закона за убежището и бежанците. Това е безпрецедентно.
Третото ниво е самото право на ЕС. Директивата за борба с насилието срещу жените и домашното насилие е начинът, по който Европейският съюз заобикаля отказа на някои държави членки да ратифицират т.нар. Истанбулска конвенция. За разлика от регламентите, които действат пряко, директивите трябва да бъдат транспонирани в националното законодателство. У нас това зависи от Министерския съвет и от институции като Министерството на правосъдието, които трябва да изготвят законопроект за изменение на Закона за защита от домашното насилие. Срокът е средата на 2027 г., тоест остава около година.
Всички тези мерки и решения показват, че европейските институции искат да се борят с хроничността на проблема. Очевидно са стигнали до извода, че някои държави нямат желанието, способността или познанието да се справят сами. А проблемът, специфично в България, изглежда все по-голям, може би и заради видимостта, която получава.
Ние се опитваме чрез транспонирането на директивата да впишем изрично защитата от домашно насилие за еднополовите двойки. Така ще можем да преодолеем процедурната слепота, за която говориш.
Как се водят тези битки в държава, в която през 2024 г. беше приета поправка, забраняваща да се говори за ЛГБТИ темите в училищата и детските градини?
С упоритост и постоянство. Всяка една юридическа битка отнема страшно много време и изисква постоянство - както от човека, който води делото, така и от адвоката и организацията зад него. Не винаги завършваме с успех, въпреки че целта ни винаги е да печелим, включително пред международните съдилища.
Установили сме, че в България политическа воля почти не съществува. Не може да бъде изградена в рамките на едно правителство, особено при толкова кратки правителства. Имало е съвсем малки изключения, например през 2023 г. Затова разчитаме на стратегическото водене на дела, което в дългосрочен план може да промени живота на хората.
Ще дам пример. През 2023 г. Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд на практика забрани юридическата смяна и признаване на пола. В резултат на систематичните юридически действия, които предприехме, делото стигна до Съда на Европейския съюз и беше спечелено. Това доведе до скорошното решение, с което забраната беше преодоляна. Минаха три години, в които животът на транс хората беше на пауза, но за мен това беше единственият начин да преодолеем съществуващата забрана, защото политическа воля за законодателна промяна нямаше.
Да, тези битки са дълги. Понякога не завършват успешно, а дори когато завършат успешно, всичко зависи от това как държавата ще приложи решението. Но понякога нещата се нареждат.
Често се твърди, че системата технически не може да отбележи лесбофобски мотив. Съгласна ли сте?
Не съм. Системата може да отбележи лесбофобски мотив - чрез индивидуалната оценка на риска. Методика за такава оценка в Министерството на вътрешните работи не съществува, но изискване за индивидуална оценка на риска има. Дори полицейските служители да не я използват, съдът в България трябва да я прилага. В нея следва да бъдат включени сексуалната ориентация на пострадалото лице и конкретният мотив, а в случая лесбофобският.
Затова, когато хора от нашата общност, когато лесбийки подават сигнали пред органите на реда или жалби пред съда, е важно да посочват сексуалната си ориентация и според тях предполагаемия мотив за извършеното спрямо тях престъпление, а именно, че са лесбийки. Това е изключително важно, за да можем да обърнем практиката на институциите.
Какво бихте казали на жена, която преживява насилие, но се колебае дали да потърси помощ или се чувства безсилна?
Няма друг начин да получим закрила, освен ако сами не предприемем действия, за да се борим за нея. Трудно е. Но свободата, която получаваме, когато се откъснем от насилието, е обнадеждаваща и отваря перспективи за собствения ни живот - и личен, и граждански.
Интервюто е редактирано и съкратено за яснота. Разговаря Даяна Кирова.
С финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на БФЖ, ЕС, Генералната дирекция „Правосъдие и потребители“ на Европейската комисия или на ЕК. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕК и нейните структури могат да бъдат държани отговорни за тях.
Comments