Поглед отвъд шамара: как обществото ни нормализира домашното насилие
„Насилниците никога няма да уважават жертвите си и никога няма да насилят хора, които уважават.“ - Алисия-Ксимена Поп
През декември 2025 г. главен инспектор Зорница Шуманова оповести ръст от 15.57% на докладваните случаи на домашно насилие в България спрямо 2024 г., докладва БТА. Според NOVA само в Софийската районна прокуратура делата за нанесена телесна повреда при домашно насилие са се увеличили със 60%.
На първо четене този скок може да се тълкува като признак за увеличаване на агресията в отношенията, за което предупреждават и криминалисти. От друга страна е възможно той да се дължи на повече докладвания от страна на хора, преживели домашно насилие.
След случая на Дебора Михайлова от 2023 г. бяха приети промени в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) и Наказателния кодекс, внесени в отговор на масовото публично недоволство. Към днешна дата все още няма окончателна присъда по делото срещу Георги Георгиев, обвинен в обезобразяването на бившата си приятелка, тогава 18-годишната Дебора. Промените в закона обаче дадоха по-голяма увереност на някои хора да докладват, че са пострадали от домашно насилие.
Организации като Българска платформа към Европейско женско лоби обаче твърдят, че промените в закона не са достатъчни и не се спазват ефективно, за да се осигури пълна подкрепа и защита на пострадалите. А докато обществото ни скандира за по-ефективна защита от насилието, културни предразсъдъци и сексистки възприятия продължават да се прокрадват както в ежедневието ни, така и във властта.
Този видно епидемичен период в България поставя на масата ключов въпрос - след като домашното насилие е толкова масов проблем в обществото ни, защо продължаваме да не взимаме достатъчно мерки?
Българите признават проблема - но не винаги разпознават насилието
Проучване на българската социологическа агенция „Тренд“ от 2024 г. показва, че 82% от респондентите смятат домашното насилие за „сериозен“ проблем на обществото ни. Над две трети от хората (69%) също осъзнават, че има и форми на агресия в семейството, които се приемат за нормални.
Признаването на проблема обаче не означава непременно, че хората разпознават всичките му прояви. Проучването разкрива, че някои форми на насилие, като контролът върху начина на обличане, обидите и псувните и създаването на финансова зависимост често не се приемат като такива.
Също така почти половината българи (48%) смятат, че семейните проблеми трябва да се разрешават само в семейството - една опасна нагласа, която може да разубеди хора, преживели насилие, от това да потърсят помощ.
Какво НЕ наричаме насилие?
ЗЗДН определя домашното насилие като „всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права […]“.
Насилието не започва с шамара. Много често зад сцепените устни, обръснатите глави и насинените лица се крият месеци или дори години на психически, сексуален и финансов тормоз.
Румънската интердисциплинарна психоложка Алисия-Ксимена Поп споделя пред Вечерница, че „[…] често продължителното насилие става забележимо само когато е физическо. Но [то] не започва тогава. Чисто културно ние не поставяме фокус на нещата, които се случват преди това. Виждаме единствено резултата, заключението, но никога не обръщаме внимание на стъпките преди това“.
Говорейки специфично за домашно насилие в романтична хетеросексуална връзка, Поп твърди, че в самото начало насилниците може да съчетават емоционална и психологическа манипулация с подаръци и романтични жестове, които създават впечатление за дълбока загриженост вместо опит за контрол.
Реплики от рода на „Не ти трябват мъже приятели, имаш мен“ могат да са поднесени с букет рози и вечеря. „Не харесвам родителите ти, влияят ти зле“ може да звучи като невинен коментар, докато планирате романтична почивка. Насилието може да бъде представено като любов и защита, докато постепенно прерастне в механизъм за контрол благодарение на дистанцирането и последвалата изолация на жената от вътрешния ѝ кръг на подкрепа.
Сексуалното посегателство е не просто изнасилване, а и принуда за сексуален контакт, нежелано докосване, обиди и подигравки със сексуален характер и др., посочват от Фондация „П.У.Л.С.“. Според данни на Евростат, събрани между 2021 и 2024 г. в страни, членки на Европейския съюз, 18% от жени, които някога са имали интимни партньори, са преживели физическо (включително заплахи) или сексуално насилие.
Финансовата зависимост е още един метод на контрол, казва Рама Сривастава, професор с докторантура по философия в университета „Амити“ в Ноида, Индия. Тази зависимост може да се изразява в настояване мъжът да управлява финансите на семейството, саботиране на възможностите за работа, прибиране на лично спечелените пари и др. Всеки вид ограничаване на достъпа до финанси ефективно възпрепятства пострадалите да напуснат ситуации на насилие поради недостиг или липса на средства.
В порочния кръг на насилието има и множество други форми на контрол - например стъпкване на самочувствието на жената, когато окаже съпротива; неодобрение на кариерата ѝ; използване на децата като средство за манипулация. Насилието представлява цял механизъм, на който една жена е подложена в хода на връзката, а „просто да си тръгне“ предполага, че напускането е еднократно решение, а не трудна (и понякога невъзможна) стъпка в система от зависимости.
Какво прави тези поведения „нормални“?
Полова йерархия
Един от главните фактори, допринасящи за неразпознаването на насилието в българското общество, безспорно е йерархията между половете и дълбоко вкорененият в нашата култура сексизъм.
Половите неравнопоставености и норми до голяма степен произлизат от есенциалистката идея, че жените и мъжете имат предопределени биологични характеристики, които ги правят по-добри в определени сфери и по-малко способни в други.
Много култури, включително българската, поставят значителен фокус върху мъжа като финансов осигурител на семейството заради своя привиден авторитет, лидерство и рационалност. От друга страна задълженията, приписвани на жените, като грижа за децата, поддържане на домакинството и смиреност пред мъжа се представят като резултат на тяхната „естествена“ грижовност, емпатия и покорност.
Множество данни от последното десетилетие обаче показват, че всъщност не сме толкова различни, колкото си мислим. Проучване от 2019 г., публикувано в рецензираното академично списание „American Psychologist“ описва пет категории на емпирични данни, обхващащи дисциплини като невронаука, психология, поведенческа невроендокринология и др., които „фундаментално подкопават бинарната представа за пола“.
Друго проучване от 2015 г. коментира идеята за половия диформизъм на човешкия мозък, т.е. наличието на „женски“ и „мъжки“ мозък. След анализ на над 1400 ЯМР резултата авторите констатират, че човешкият мозък не може да бъде разделен на две строго разграничени полови категории. Вместо това той е вид „мозайка“ от характеристики, които се припокриват толкова сериозно, че е изключително рядко даден човек да притежава характеристики, които са типични само за неговия биологичен пол.
Най-мащабното проучване по темата за биологичните разлики между половете е от 2015 г. То обединява 106 метаанализа, обхващащи над 12 милиона участници, в области като математически способности, самочувствие и агресия. Резултатите показват, че „при повече от 75% от анализираните характеристики разпределенията при мъжете и жените се припокриват с около 80%“.
Опасен е и моментът, когато характеристиките, приписани ни от половия есенциализъм, са степенувани по важност - когато започнат да определят стойността ни като личности и доколко допринасяме положително към обществото.
Грижата за деца и възрастни например често се възприема като „женско“ задължение вместо като труд, който остава невидим и неравномерно разпределен между партньорите. Подобна логика се проявява и на пазара на труда, където професиите и секторите, в които преобладават жени, често са по-ниско заплатени. Така традиционните представи за половете не просто определят очакваното поведение, а влияят и върху това чий труд се оценява и чия независимост се насърчава.
Когато мъжете са в роля, която е на върха на социалната ни йерархия, като тази на осигурител, те често „[...] смятат, че имат правото да властват над съпругата и да контролират нея и живота ѝ като цяло“, казва Поп.
Тази власт неминуемо води до опредметяването и дехуманизацията на жените - щом „биологията“, възприемана като безспорен авторитет, постановява, че жената е по-нискостояща, тя спира да бъде личност и се превръща във функционална единица, която просто изпълнява определена цел.
Катя Кръстанова, психоложка и психотерапевтка с 30 години опит и специалистка по домашното насилие във Фондация „Асоциация Анимус“, споделя пред Вечерница, че внедрената сексистка нагласа на нашето общество съществува „[...] благодарение на цялото това послание, което имаше през годините. Кое е ценно? Ценно е да си сексуален обект, за да те хареса някой „чичко-паричко“. Това беше възпитанието. И в нашата култура, съответно, ти като си „чичко-паричко“, можеш да се държиш всякак си с това „същество“ от женски пол. И то трябва да търпи и понесе, защото си си го напазарувал, един вид“.
Това утвърждаване на властови йерархии, традиционни роли и бинарни стереотипи до голяма степен може да оправдае или прикрие насилствено поведение, представяйки го като естествена проява в интимни взаимоотношения.
„А какво ще си кажат хората?“
Според Сривастава „[в] много култури семейните въпроси се считат за лични и табу, което затруднява жертвите да говорят открито или да получат подкрепа. Социалният натиск за запазване на семейния мир и традиционните ценности може да възпрепятства жертвите да напуснат отношения, в които са подложени на насилие, или да потърсят помощ“.
Когато насилието се определя като личен семеен въпрос обаче, отговорността се снема от извършителя, а тежестта на защитата, мълчанието и вината се прехвърля върху потърпевшия.
„Може би не е била добра майка или съпруга“; „може би му е изневерявала“; „може би е вземала пари от него“ - всички тези реплики са реални примери на спекулации от страна на съседи, които стават свидетели на ареста на мъж, насилвал жена си, които споделя Поп.
„Никога не стана въпрос да се поговори с него [насилника], да се опитаме да решим проблема, да видим какво става [...] Не, винаги се стигаше до: „Какво направи тя?“. А това създава още по-голям натиск и води до още по-голямо унижение. Защото отново опираме до половите роли – това те кара да се чувстваш като жена, която се е провалила“.
Този феномен принуждава множество пострадали от домашно насилие да търпят посегателства и да не търсят помощ от околните или от институции. Разрушили са репутацията на семейството; не са избягали от насилието навреме; направили са нещо, за да го предизвикат - светлината на прожектора някак си винаги е върху потърпевшия, а не насилника.
Култура на агресията
Кръстанова твърди, че българското общество не просто е сексистко, а изцяло толерантно към всякакви форми на насилие, независимо от пол.
Отказът да толерираш агресия или негативни коментари често се счита за липса на хумор в България, а специалисти като Кръстанова са брандирани като „кисели“ или „сръдливи“ феминистки, когато критикуват сексистко поведение.
Достъпът до всякакви видове съдържание онлайн вероятно допринася за утвърждаването на тези възгледи, като множество платформи и медии оправдават насилието или дори го рамкират като нещо желано. Сидни Ул споделя в блога на семеен приют „Мир у дома“, че „филмите, телевизионните предавания и музиката често романтизират притежателността, ревността и контрола като признаци на страст или любов“.
Примери за такъв тип съдържание са филмите от поредицата „365 дни“ и „След“, които добиха масова популярност през 2019 и 2020 г. Те представят в романтичен и вълнуващ контекст токсични стандарти за интимни отношения, като екстремна ревност, лъгане, манипулация, заплаха и отвличане (специфични за „365 дни“).
Според Поп продължителното консумиране на такова съдържание е крайно опасно, особено за жени, живели в контекста на домашно насилие, поради риска то да затвърди у тях травматичната им привързаност и представата, че трябва да имат точно такъв тип връзка.
„Когато [кортизолът и адреналинът са съчетани с жестове/награди], имаш усещането, че точно така изглежда любовта и смяташ, че един здравословен мъж не може да ти я предложи. Мислиш си, че с такъв тип човек нещо не е наред. А всъщност проблемът е у теб“, казва тя.
Български пример за подобни медийни послания е чалга културата, казва Кръстанова, до голяма степен подкопава постигнатия напредък към социално и културно равноправие между половете до 90-те години на XX век.
„[…] с всичките промени, които се случиха след 89-та година, благодарение [...] и на чалга културата, се възстанови нагласата към ролевите стереотипи. Към това, че жените се очакват да са слаби, зависими, подчиняеми, да са красиви, умни, да мълчат и да мигат. Мъжете са тези, които изкарват парите, защото естествено в 90-те години мутрите бяха физически силни, агресивни, безкомпромисни и така нататък. И всъщност имаше едно възстановяване на патриархалния модел“, споделя тя пред Вечерница.
Това не означава, че преди 1989 г. е постигнато равноправие между половете. Факт е, че годините на социалистическия режим разширяват достъпа на жените до универсално образование и до платена работа. Същевременно обаче тези възможности са съпроводени от непроменената тежест на непризнатия домакински труд. Като резултат е създадено очакването, че жените трябва хем да отговарят на новия стандарт за работещата жена, хем да продължават да изпълняват патриархалните си задължения у дома, което се превръща в двоен товар на плещите им.
Когато културните нагласи влизат в институциите
Българската правосъдна система обеща приемането на много промени за борбата с домашното насилие след случая на Дебора Михайлова, включително създаването на Национален съвет за превенция и защита от домашното насилие. Но Кръстанова твърди, че проблемите с борбата с домашното насилие не се коренят в законите, а в начина, по който те (не) се изпълняват.
На първо място съдиите не използват методика за оценка на риска от ескалация или повтаряне на насилието, което Кръстанова нарича „фатално“ поради отричането от вид последователен механизъм за вземане на обективни решения.
„[...] всеки съди по собствена преценка и си преценява мярката за защита. В резултат на което има случаи, когато се поставя ограничителна заповед, а то не трябва. Има случаи, когато не се поставя ограничителна заповед. Рискът е много голям“, казва тя.
Поп също отчита, че ние като хора „[...] не прилагаме законите. Ние влагаме себе си. Влагаме своята култура. Влагаме начина си на мислене“. Съответно нещо толкова базово като неправилно използване на механизъм за оценяване позволява въвличането на сексистки и консервативни предубеждения в системи, които би трябвало да разчитат на обективност.
В същото време все още липсва Националната информационна система за превенция и защита от домашното насилие (НИСПЗДН), макар и създаването ѝ да бе регламентирано още с промените в ЗЗДН през 2023 г. Според Кръстанова това е само един от многото примери за институционална пасивност и цинизъм.
„Тоталния нихилизъм в държавата, апатията на служителите, мотото, което се издигна напоследък, „тука е така“, което кара социални работници и полиция абсолютно да пасуват при случаи на домашно насилие”, казва тя е обяснението за липсата на старание от страна на институциите дори и при наличието на по-големи правомощия.
Сексистките културни възприятия на властимащите рефлектират и в речта на омразата, на която нерядко стават жертви жените на високи позиции в Народното събрание. Дехуманизиращи изказвания, които често идват от самата власт, или най-малкото остават несанкционирана от нея, са поредния пример за това как културни ценности и норми си проправят път и движат големи решения.
Най-скорошен пример за това бе коментарът на Константин Проданов по време на дебатите за държавния бюджет в НС през юли т.г., когато той си позволи да коментира в негативна светлина тялото на депутатката Теменужка Петкова в опит да урони авторитета ѝ.
Не можем да забравим и известната реплика на Вежди Рашидов по повод случая на Дебора Михайлова, която гласеше „[в]сякакви к**ви се събудиха да се сетят след 15 години, че са изнасилвани“. Това са само два от стотици примери.
Как се прекъсва нормализацията на домашното насилие?
Кръстанова подчертава, че работата с обществените нагласи чрез първична превенция е най-важната стъпка по пътя към промяната.
Образователни програми, които показват на деца в училищна възраст как да се справят по здравословен начин със силни емоции, са ключови за поддържането на ненасилствено поведение у подрастващите. Пример за такава българска програма е „Приятелите на Зипи“ - серия от 24 учебни часа, в които децата се учат да вербализират емоциите си и да контролират поривите за физическа саморазправа.
Програми на същия принцип съществуват и във Великобритания, където по време на т.нар. „часове по взаимоотношения“ ученици в основно училище и гимназия провеждат дискусии за това как изглеждат здравословни интимни и семейни връзки, за да ги разпознават по-лесно в бъдеще или да забележат тяхната липса.
След отхвърлянето на ратифицирането на Истанбулската конвенция през 2018 г. обаче, България се лишава и от механизъм, с който държавата да бъде задължена да инвестира в такава превенция. Това, казва Кръстанова, е най-голямата бариера срещу борбата с домашното насилие понастоящем.
През 2024 г. Европейският съюз прие Директива (ЕС) 2024/1385, целейки да създаде общо правно рамково основание относно борбата срещу насилието над жени и домашно насилие. Директивата е още един шанс за България да хармонизира механизмите си, като държавата има време да транспонира Директивата до юни 2027 г.
Образованието през медиите също е от изключителна важност за нормализирането на здравословни междуличностни връзки. За жалост намаляването на броя филми, сериали, песни, постове в социалните мрежи, които романтизират насилието и го представят като норма, е практически невъзможно. Създаването на допълнително съдържание, което да го опровергава, е от ключово значение за ограничаване на влиянието на вредното съдържание, особено за общности, които нямат достъп до формално образование.
Не на последно място е инвестирането в институции и организации, които пряко се занимават с превенция на домашното насилие и подкрепа на пострадалите. Това включва финансирането на убежища и кризисни центрове, особено в по-малки населени места; осигуряване на социални работници и достъп до услуги, които подпомагат финансовата независимост на жените и грижата за децата. Психологическата подкрепа не може да замени тези услуги, а липсата им може да възпрепятства пострадалите да напуснат насилствената среда и да затрудни предотвратяването на бъдещо насилие.
Не по-малко важна е и работата със самите насилници. В България асоциации като „Деметра“ в Бургас и „НАЯ“ в Търговище управляват специализирани програми за извършители на домашно насилие, които целят да предотвратят повторна проява на агресия и да осигурят по-добра защита на пострадалите. Чрез консултации и обучения, водени от психолози и социални работници, програмите подпомагат промяната на поведението на извършителите и поемането на отговорност.
***
Един шамар не идва изведнъж. Той често е резултат на месеци или години „невидимо“ насилие, което не просто е извършено от насилника, но и е прието за нормално от нас като общество.
Всяко подсвирване към жена на улицата; всяка сексистка шега, на която се очаква да се засмеем; всеки път, в който си затворим очите под претекста, че „не е наша работа“ - това са моментите, в които овластяваме насилниците.
Защото нормализацията на насилието започва в тихите кътчета на ежедневието и често нараства благодарение на нашето мълчание, безразличие и оправдания.
Как да потърсите помощ при случаи на домашно насилие?
0800 1 86 76 – Национална гореща телефонна линия за пострадали от насилие (денонощна и безплатна)
0700 18 250 – Национален телефон за първична правна помощ (в делнични дни)
116 111 – Национална телефонна линия за деца (денонощна и безплатна)
112 – Единен европейски номер за спешни случаи (при непосредствена опасност)
Автор: Юлия Здравкова
С финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на БФЖ, ЕС, Генералната дирекция „Правосъдие и потребители“ на Европейската комисия или на ЕК. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕК и нейните структури могат да бъдат държани отговорни за тях.
Comments