Филип Енфоа: Писмо до теб

Странно е, че се намирам отново тук.

Без теб…

Вярно, през годините ти сменяше лицето си, нравите, изискванията. Менеше си името и годините. Идваше и по-млад, и по-зрял, понякога идваше за дълго, но често срещите ни бяха кратки. Никога не знаех дали ти си ти, но имах своите надежди за всяко едно твое проявление, което се явяваше в живота ми.

За жалост, много често се оказваше, че ти не си ти.

Разбирах го впоследствие, макар всячески да пробвах да се нагодя по теб. И колкото и да се залъгвах, че именно това ти проявление ще бъде последното и няма да търся повече, истината не се свенеше да опре студеното си дуло в сърцето ми. И така взет на мушка или трябваше да изтрезнея набързо, или да изстрадам болката отляво, която това ти проявление щеше да остави. През годините често страдах, малко изтрезнявах…

И въпреки горчивината на опита ми, никога не съм спирал да вярвам в теб: че ще дойдеш, ще бъдеш наистина ти и страданията ми ще изчезнат завинаги. Ще открия смисъла с теб, душата ми ще бъде цяла, ще намеря щастие.

И за миг го открих в последното ти проявление.

Ти дойде и ми даде нещо много повече от изброеното горе.

Даде ми мен.

Беше началото на пролетта, когато ми писа за първи път.

Усмихнах се инстинктивно, сякаш очаквах да ми пишеш. Сякаш бях намерил нещо, което отдавна бях загубил. Бях забравил, че дори го търся. Не знаех обаче, че ще ми стане навик да се усмихвам всеки път, когато ми пишеш. Не знаех, че ще тръпна в очакване за следващото ти съобщение. Не знаех, че ще спирам света, за да ти отговоря. Много неща не знаех…

Разговорът ни тръгна така леко.

Започнахме да обменяме думи, после изречения, които се превърнаха в мисли и се разточиха в надежди. Опознахме се бързо, но така и не спряхме да учим нови неща за другия. С всяка среща, във всяка една нова дума, която ми споделяше, откривах нещо ново за теб, съзирах бъдеще, докосвах се до така мечтаното щастие.

Интересът ми растеше всеки ден, макар и да не го осъзнавах тогава. Дали заради предишните ми несполуки, не зная, но подсъзнателно се дърпах, криех чувства, пазих емоции, отбягвах мисли и надежди. Не исках да бъдеш поредното ти, което не си ти.

Навярно това те отдръпна накрая. Но това е за накрая, сега е началото.

Когато се видяхме за първи път, вече имах представа какъв човек си, което ме привлече изначало. Но тепърва сега започнах да забелязвам и външните ти белези. Те ме придърпаха още повече.

Очите ти бяха топли, големи, готови да погълнат света с интерес, но неизмеримо тъжни. Лицето ти издаваше страх, че може да се изложиш по някакъв начин, но когато успявах да те разсмея, всичко изгаряше в заря от щастие. Щастие, скрито дълбоко в теб, но с копнеж да вземе превес над тази печал, която те бе обзела.

Имаше нещо добро у теб, което исках да опозная интимно. През цялото време си мислех как искам да те прегърна и да изцедя и последната капка тъга, която се таи в сърцето ти. Човек като теб не заслужаваше да бъде тъжен.

И въпреки надеждата ми да помогна на теб, ти направи много повече за мен. Без дори да го осъзнаваш, взе да ме променяш за добро.

Всичко започна, когато ръката ти се прокрадна по масата и докосна моята за първи път. Напук на хорското мнение и злостта, която изпитвахме всекидневно в нашето общество, видях, че няма място за страх, когато съм с теб. Няма място и за притеснения.

Тук ти водеше, знаеше какво правиш и ти се отдадох напълно.

Не съм свикнал да ме водят, не съм свикнал и да показвам близост на публично място. С теб обаче всичко беше така нормално, така истинско, че нямаше как да сгрешим. Започна да ме превръщаш в човека, който винаги съм искал да бъда, но не съм имал смелостта да приема – обичащ и искащ да обича.

Започнахме да прекарваме всеки ден заедно, темите на разговор не спираха да се изчерпват, апетитът ми за теб нарастваше с всяка една секунда. Запознахме се с приятелите си, правихме общи планове, готвихме си, спорехме, дразнехме се, смеехме се, чудехме се един на друг, тъгувахме съвместно по болките на другия.

Още в началото се обърна към мен с „принце“, опознал душата ми така бързо. Принце… Може би наистина съживях една приказка с теб.

Уви, тази приказка се разгръщаше под дебелата сянка на малкото ни време заедно.

Беше ни даден месец да изживеем нещо красиво, да му се насладим и да се пуснем, ако можехме.

Ти живееше в чужбина, още учеше и се беше прибрал тук за малко. Аз отдавна бях прескочил този етап от живота си и вече търсех теб, за дълго. Ти още преживяваше старата любов и копнееше за нова, но не беше готов за нея. Може би не беше готов за моята, кой знае?

Съвкупността от тези фактори беше достатъчна да разбера, че приказката ни няма да продължи дълго. Но безграничният ми оптимизъм казваше да опитаме да преборим тази истина, пък каквото ще да става.

Започнахме да кроим планове – аз да дойда при теб, ти да се върнеш за по-дълго през лятото. Не знаеш колко радостен бях от този факт - да имаш планове с някого, да искаш да го виждаш постоянно, да искаш да зарежеш всичко и всеки за този човек. Това чувство е живина, която не се намира често.

И колкото по-рядко се намира, толкова по-лесно се губи…

Тъгата не ни беше позната все още, когато дойде времето да си тръгнеш. Знаехме, че ще се видим скоро. Уви, не знаехме как ще се чувстваме, когато това се случи.

В месеца, през който бяхме разделени, се чувахме и си пишехме всеки ден, както когато се запознахме. Продължихме да се опознаваме, да споделяме дните си. Продължихме да се интересуваме един от друг. Не усетих промяната тогава, дали я беше усетил ти?

Дните и седмиците се изтъркаляха набързо и вече бях готов да те видя. Качих се на самолета и след няколко часа щях да бъда в прегръдките ти отново.

Така и се случи.

Прекарахме вечерта заедно, принадлежахме си, беше така естествено. Но имаше някаква тежест, която висеше върху нас по време на престоя ми. На следващия ден целувките и прегръдките започнаха да стават по-малко и още по-малко на другия. И двамата знаехме, че нещо не е наред, но все още никой не искаше да му даде израз. Беше ни страх да си кажем истината, защото след нея нямаше връщане назад. А тайни помежду ни нямаше и тази не беше способна да просъществува задълго.

В крайна сметка те попитах какво се случва. Ти отвърна, че не ни чувстваш вече. Нещо ти липсваше. На мен също ми липсваше това нещо, макар и тогава да не знаех какво. Разбира се, това незнание, както винаги, беше по-скоро признак на отрицание, отколкото липса на усещане в действителност. Винаги знаем…

Липсваше ни така жадуваната от всеки искра – пламенна, изпепеляваща, живототворяща. Но как можеше да липсва, когато пожарът се беше разгорял? Имахме основите за една перфектна връзка. Може би без искрата, нямаше да можем да поддържаме огъня да гори за дълго.

Както се шегувахме, не бяхме във връзка, а имахме взаимоотношения. Ти каза, че не си готов за връзка. Стана още по-ясно, че миналото все още се беше вкопчило в теб и не искаше да те пусне. Уви, не можех да се боря с него. Решихме да се разделим.

Не беше драматично, не беше давещо душата. Подходихме с разбиране и спокойствие. Беше освобождаващо на фона на всички други раздели.

Преди да си тръгна, ти оставих бележка. Написах ти, че не ни беше времето сега, но нямаше да оставя идеята за нас да изтлее. Щяхме да се видим отново, някога, когато…

Последно кафе заедно, последна прегръдка, последна обмяна на думи, последна целувка, куфар, полет и обратно към вкъщи.

Край на приказката.

И сега какво стана?

Сега пиша това писмо до теб. Мисля над всичко и всеки, с когото съм бил преди. Правя съпоставки, чудя се какво е могло да стане иначе, как нещата са могли да се променят.

И колкото и да мисля, колкото и да се лутам из мислите си, стигам до едно и също заключение.

Ти си всичко, което някога съм искал от партньора си. Добър си, по-добър от мен във всяко едно начинание. Душата ти е чиста, мислите – красиви. Целият си красив, мили мой, и отвътре и отвън. Няма нещо, което да искам да променя в теб. Това може би беше най-голямата улика, че ти беше ти – не исках да те променям по никакъв начин. Перфектен? Надали. И все пак, ти беше ти, в това твое проявление, в този момент. Беше перфектен за мен…

Интересното е, че гледайки назад в търсене на грешките си, не намирам нещо неправилно. Както не бих променил теб, така и не бих променил нещо в отношенията ни. Нищо по-различно не бих направил. Мисля, че бяхме идеални един за друг точно в този момент. И двамата имахме нужда от другия, но ти съзря нещо у мен, което друг не е успявал преди.

Показа ми какъв партньор искам да бъда.

Показа ми, че искам и мога да обичам; че мога да бъда любвеобилен, въпреки преградите, които бях изградил заради предишните ти проявления.

Открих какъв тип комуникация искам да имам с теб. Чиста, без игри, без нуждата да чакам и да се чудя дали си там, дали си мислиш за мен. Защото с теб бях душевно гол и не криех нищо.

Осъзнах, че не трябва да бързам. Всичко идва с времето си и трябва да се насладя на всеки един момент. Ти ще се появиш и аз ще ти дам всичко, което мога да ти дам и повече. Защото само ти ще го оцениш.

Разбрах и че не трябва да търся щастието в теб, а в себе си. И когато го намеря, когато го създам, ти сам ще дойдеш и всичко ще бъде, както трябва да е. Няма да има нужда да бягам и да се крия. Защото ще бъда човека, когото ти помогна да опозная.

Сигурно сега се смееш, като четеш тези думи. Как може човек да изпита всичко това за толкова кратко време? Както ти казах - докосна ме, промени ме за добро, даде ми надежда. Сега го осъзнавам, макар и късно, защото вече те изгубих.

Но губейки теб, открих себе си.

Това, което имахме не е било поредният несполучлив опит. Напротив. Тази приказка беше най-сполучливата ми връзка, макар и кратка и недоизживяна. Тази приказка постави основите на истината, не за теб, а за мен.

Вече знам какво искам от себе си, когато отново бъда във „взаимоотношения“, връзка или както и да го определим в бъдеще, с новото ти.

Но преди това ще потъгувам по това ти проявление още малко. Защото болката, която изпитвам сега не е разрушителна, а израстваща. Ти ми помогна да израсна и ти благодаря за това.

Най-вече ти благодаря затова, че ме накара да опозная себе си. По-ценен подарък не съм получавал.

Знай, че пишейки тези редове съм безвъзвратно влюбен в сегашното ти проявление и ще те мисля – сега, утре, всеки ден, докато мога. Любовта ми по теб ме научи на още нещо - да изпитваш такава любов по някого, когото не ще имаш не е тъжно, а освобождаващо. Да знаеш, че можеш да обичаш, без да имаш, е най-човешкото нещо на този свят.

И ти ми показа, че съм човек. И за това отново ти благодаря.

А сега е време да кажа сбогом на това твое проявление, защото не е сега нашето време.

Някой ден, ако ни е писано, ще се видим отново. По-зрели, по-умни, видели повече от този свят.

Някой ден, ако ни е писано, ще опитаме отново и този път ще ни се получат нещата, знам.

Някой ден, но не днес…

Времето е убиец на емоции, но се радвам, че те чувствам сега по-силно от всякога преди.

И ще те чувствам докато мога.

И в крайна сметка се оказва, че това писмо не е до теб, а до мен.

И го пиша с любов. Пиша го за себе си.

И ти благодаря за това…

С безвъзвратна обич,

Твоят принц