Диана Петрова: Устието на Сена

Устието на Сена

(откъс)

Марина погледна с притеснение любовницата си. Нито веднъж, откакто я рисуваше, не бе виждала в лицето ѝ и най-лекото потрепване, но ето че това се случи ден преди голямата изложба. Бе едва забележима конвулсия, но достатъчна, че да накара четката да се изплъзне от пръстите на Марина, оставяйки дълга червена следа точно през средата на портрета. Погледите на двете жени се срещнаха, но не един в друг, а на сантиметри от десния крак на статива - там, където четката бе завършила своя път.

- Нищо. Така е трябвало да стане. - каза Марина, като премести поглед обратно върху любовницата си. Сена, наречена така в чест на реката, до която е била зачената, не бе разбрала причината за това внезапно сепване и от своя страна се обезпокои. Нито веднъж, откакто ѝ позираше, не бе виждала Марина да изпуска четката от ръката си. Дори имаше основание да вярва, че четката бе част от анатомията на нейната любима, която често прекарваше по няколко денонощия неизменно сраснала се с нея, без значение дали се храни, спи или мие чинии. Върху изящната арка на ходилото, което Сена толкова обичаше да целува, като че се бе отворила рана и кървеше право в пукнатините на паркета.

- Мисля, че е време за почивка. - Сена слезе от постамента и загърна голото си тяло в млечно розов сатенен халат. Преди Марина да осъзнае, че от няколко минути стои неподвижна и се взира във въздуха, Сена вече седеше на земята до нея, заела се да трие боята от ходилото ѝ с натопения в терпентин долен крайчец на халата. В друга ситуация Марина би възразила, че Сена ненужно съсипва прелестния сатен, но изведнъж ѝ стана твърде приятно и когато Сена плъзна ръка нагоре по прасеца, а после по вътрешната част на бедрото ѝ, тя напълно забрави и за потрепването, и за унищожения портрет, и за изложбата на следващия ден. И сетне, щом ръката на Сена се спусна обратно по пътя, по който бе дошла, Марина, сякаш повлечена от нежния допир, последва движението му надолу към пода. Разцепеното на две лице наблюдаваше с безразличие от платното.

- На мен и така ми харесва. – каза Сена, докато галеше шията на своята любима. Марина лежеше, облегнала рамене на студената балконска врата, и си мислеше за първия път, когато видя Сена в час по рисуване на човешка фигура. Спомни си как цялата зала се изпълни със смях и шушукания, тъй като Сена избра да застане в почти невъзможна за удържане поза, но после никой не можа и да гъкне от удивление, че в продължение на няколко часа тя не само не помръдна, но дори не беше мигнала. Спомни си колко много я уплаши това в началото и как на няколко пъти се зачуди дали момичето на постамента пред нея изобщо е живо същество, а не восъчна статуя. Още по-плашещо бе, че от цяла зала пълна със студенти, погледът на Сена бе закован точно в Марина и това не убягна никому. Спомни си свежата ѝ млечно розова кожа с лунички по ръцете и носа и с какво внимание се стараеше да улови по платното си всяко малко петънце. Спомни си как веднага пожела да докосне гърдите ѝ, понеже не ѝ стигаше просто да ги наблюдава, за да ги пресъздаде. Дали от съобразителност, или от неудобство, колегите ѝ се изнесоха кои с недоправени, кои с претупани работи, а тя помоли професора да задържи ключа за поне още час, понеже искала да завърши своята. Преди да си тръгне, той вяло попита Сена дали има нещо против и тя за пръв път от няколко часа размърда устни, за да каже, че няма.

Когато вратата се тръшна след него, Марина се изправи бавно, понеже краката ѝ се бяха схванали от дългото седене, и още по-бавно закрачи към постамента. Сена, моментално възвърнала неподвижното си състояние, не показа никакво възражение, щом ръката на Марина обхвана дясната ѝ гърда и остави по нея съвсем незабележим отпечатък, тъй като боята, с която бе омазана цяла, беше в точния оттенък на кожата на Сена. С все същото съсредоточено изражение Марина застана обратно зад платното и се взря в него под ъгъл, под който то почти изглеждаше прозрачно. Малкото липси постепенно бяха запълнени - чаровната гърбавина, изникнала току в подножието на иначе съвсем правилния нос; черната къдрица, настанила се така удобно върху горния ръб на ушната мида, че нито времето, нито тежестта ѝ бяха успели да я съборят; още няколко нюанса синьо в очите; три косъмчета между гъстите дебели вежди; две - между гърдите, на чието място все още зееха две плоски розови елипси. Запълването им изискваше от Марина нов допир и тя пак стана, пак се разходи до постамента, пак отля в дланта си формата първо на дясната, а после и на лявата гърда на Сена, и пак ги занесе до платното, където пак остави с четката едва няколко щриха, и пак се върна, и така сигурно около сто пъти. Най-сетне, без нужда от ново повторение, Марина отбеляза по картината всички места, където светлината се отразяваше във все още мокрите отпечатъци от собствената ѝ ръка. Четката докосна платното за последно, леко и премерено, след което Марина я хвърли с театрален жест през рамо към вече тъмния прозорец, вдигна картината от триножника и я положи на земята пред постамента, като че я принасяше в жертва на някакво свирепо и могъщо божество.

- Искам да я имаш. – едва чуто промълви Марина, като не откъсваше поглед от картината, доволна, че дори наобратно тя изглежда безгрешна. Сена разгърна тялото си с движение, подобно на пружина, и то се свлече втечнено от постамента. Без да поглежда надолу и съвсем необезпокоена, тя нагази във влажната боя и, оставила една-две стъпки – встрани от коляното и малко над пъпа си – застана така, че ходилата ѝ изцяло покриха лицето в картината, сякаш за да му попречат да разбере какво ще се случи нататък. Стъписана, Марина не съумя да стори нищо друго, освен да удари на Сена шамар, какъвто не бе удряла дотогава, и то със същата ръка, с която тъкмо бе изрисувала същата буза на платното, като този път обагри истинската в червено. Флуоресцентната лампа над тях премигна неколкократно и угасна. Миг по-рано, обаче, Марина забеляза, че въпреки или по-скоро заради шамара, Сена се усмихва, вперила очи дълбоко в нейните. От това рязко я побиха тръпки, понеже осъзна, че за пръв път в живота си ще целуне жена. Безкрайните часове почти налудно старание внезапно изгубиха значение, щом телата им се вплетоха неразплетимо върху картината. Пръстите им се хлъзгаха по студената боя, покрила напълно кожата им, докато цветовете постепенно се смесваха, къде до хомогенност, къде до сложни психаделични мотиви.

…

- За какво мислиш? - попита Сена, която се бе унесла в крехък сън на пода в хола и внезапно се разбуди. Марина не отговори, даже сякаш не чу, а очите ѝ бяха потънали в картината, закачена над креслото - същата, върху която двете се бяха любили за първи път. По неравната ѝ повърхност все още личаха разни форми и най-ярко откроими бяха двете елипси, където изникнаха и бързо бяха заличени гърдите на Сена. Марина бавно премести поглед от размазаното лице в картината към лицето на Сена, чиято глава почиваше в скута ѝ, и видя в него нещо, което я ужаси. Лекото потрепване от преди малко, вече забравено или прибързано определено за еднократен инцидент, се повтори и потрети, бързо пак и пак и после спря. Марина подскочи така рязко и неочаквано, че

главата на Сена тупна на паркета и като че леко се натърти. В друга ситуация, ако причинеше на своята любима и най-малката болка, Марина би я обсипала с непоносим брой извинения и целувки, но внезапно се усети неспособна дори да я погледне пак, и обърнала ѝ гръб, и цялата изпружена, ѝ съобщи, че ще си ходи.

…

С инстинктивно движение Сена завъртя глава и гмурна поглед в картината над креслото. Неусетно се усмихна, както всеки път, когато я погледнеше, защото всеки път картината я пренасяше в деня на своето създаване. Сена си спомни как, докато се събличаше, наблюдаваше студентите през тясната пролука между пантите на паравана, слушаше повърхностните им разговори, досадните им смехове и въпреки внезапното презрение, което те предизвикаха у нея, още с влизането им в залата, тя нямаше търпение да застане чисто гола пред всички и да усети как очите им се изпълват с обожание по формите и пластичността ѝ. Спомни си колко бавно взе да смъква бельото си после, щом малко след като пръстите ѝ се промъкнаха под черната дантела, сред суматохата светна образът на Марина. Тогава Сена, почти забравила къде се намира, без малко да събори паравана, с две-три стъпки да събере в петите си всички трески от изгнилите му дъски и сблъскала се с няколко удивени студенти по пътя, да се окаже лице в лице срещу Марина, най-безцеремонно да обхване долната ѝ челюст с шепи и да… но нищо не направи, понеже часът трябваше да започне, Сена трябваше да се качи на постамента и трябваше да се задоволи, ако не с друго, то поне, че ще подари на Марина лика си и тайно ще открадне нейния.

В залата настана очаквана от Сена тишина. Тя знаеше, че вече е запленила всички, но погледът ѝ не странстваше по лицата им, както обикновено, понеже се бе заел да поглъща нейното - на Марина. Нищо друго не я интересуваше - дали Марина ще се откаже и ще тръгне първа, дали Сена ще я последва съвсем гола навън и ще лиши класа от модел, дали Марина ще я сметне за луда, или ще я пожелае също толкова силно, че да я има още там - по средата на коридора - Сена не можеше да си представи нищо по

вълнуващо в онзи момент от взаимното вливане, което се случваше помежду им в залата, без никой да подозира за него, дори самата Марина. А Марина шареше с огромните си зелени очи между Сена и платното, шареше подобно и с четката, и с изключение на тези две потрепващи движения, беше почти толкова статична, колкото Сена, сякаш усетила с тялото си, но не и с ума, че и нея някой я рисува.

Едва след като професорът си тръгна, Сена осъзна, че е останала сама с Марина. Внезапно това само да се гледат, ѝ се стори крайно незадоволително, но преди дори да се замисли как да подходи, Марина вече беше станала и бавно я приближаваше. Сена избра да продължи да я рисува, нарисува студената ѝ ръка мека, във формата, която зае около гърдата ѝ, и твърда, когато прелетя през бузата ѝ и ѝ връчи свободата оттук нататък да прави с нея всичко, каквото поиска. Нарисува лицето ѝ учудено и ужасено преди шамара и след целувката. Нарисува тялото ѝ, непохватно разпадащо се и едновременно вдървено, и разбра, че тя е първата жена, с която Марина е била някога.

…

Диана Петрова