Мел Декорте: Автобус 98

Пейка. Образ на момиче със слушалки в ушите. Момичето седи на пейката и вдишва тежкия въздух с вкус на музика. Наблизо няма други пейки. Хора минават бързо и неусетно се губят от полезрението ѝ, някои от тях даже остават незабелязани. Слънце грее ярко и кара минувачите да търсят сянка. На седналата не ѝ пука. Вкопчена в телефона си, нервно ровичка клавиатурата си ту на български, ту на английски (a i malko na 6liokavica). През отражението на стъклото на телефона едва се вижда името на контакт - Лина.

Яркото слънце пълзи по врата на момичето и я дразни. То се гмурка измежду светлокафявите кичури на своята жертва и показва колко изтъняла е косата ѝ. Момичето връзва косата си. Тя не знае какво да напише на Лина. Нещо между "sorry" и "съжалявам" ѝ се върти в главата, но тя знае, че това няма да е достатъчно. Бавните indie парчета, които се пускат безразборно, не помагат особено с измислянето на качествено извинение, което да промени факта, че седи сама на пейка. Въздухът започва да мирише гадно. Момичето става и бързо отпрашва нанякъде, като чувства как кожата на лицето ѝ се освежава.

*

Тъмнозелена стая. Тъмночервена китара лежи в ъгъла ѝ. Тъмнозелена бутилка се търкаля по черния паркет. Стъмва се вече и всичко е тихо. Някой лежи на пода и гледа тавана. Гледката се състои от едно голямо червено петно и нищо друго. До главата ѝ светва телефон със събрано балонче, в което се намира следното - "4 нови съобщения от Зара". Включилият се екран внезапно изгасва, подобно на слънцето отвъд планината.

Красното петно бавно започва да се преобразява, открадваща специфичния отенък на китарата, подпряна на стената. Единственото движение в стаята е изпълването и изпразването на корема на момичето със сладък селски въздух (с вкус на тишина). Само изскърцване, наподобяващо грешно настроени струни, успява да отвлече вниманието на лежащата от стъмняващата се красна фигура на тавана.

*

Стар автобус. Пропуска спирка номер ???. Май се казваше "Чешмата". Времето минава бавно докато колелата на превозното средство яростно тракат по паветата. Музиката е усилена. На бедрото на пътника се е облегнала една кафява торбичка с роза нежно подаваща се отвъд дръжките. Розата е леко намачкана и сияе в неизвестен цвят. Минава песен, след това втора, и трета, и с всяка песен автобусът подминава безлюдни спирки.

"Последна спирка," изръмжава измореният шофьор, "слизай."

Момичето скача от стъпалата с торбичка в ръка и кляка на тротоара. Момичето гледа как автобуса завива отгоре и минава по калдъръма от другата страна на улицата. Клатещият автобус изчезва някъде на север. Пътникът сваля своите слушалки и се скрива в малката уличка зад спирката. Вади нещо малко от джоба си.

*

Малко одеало. Лилавият плат седеше в зелено море от свежи тревички. Фигура, лежаща на изкуствения остров. Най-много наподобяваха на морето леките къдрици на фигурата, които някой ден са били в плътен син цвят, но от тогава бяха избледнели. Високата стена на античната крепост трябваше да предпазва от слънчасване, но слънцето се беше изкачило толкова високо на небето, че сянка нямаше. Хор от врабчета пееше късни майски песнички, като с нетърпение птичките прекъсваха една друга.

И изведнъж, над момичето, сянка имаше. Някой се завърна с два сметанови сладоледа в ръка, без слушалки в ушите. Човекът седна. Тъмночервена китара засвири в хармония с врабчетата.

*

Ключ, врата. Малка селска улица, осветена от една мигаща лампа. Ключодържател се удря в бравата на голямата желязна врата, която се отваря след известен напън. Зад вратата има само една тъмна бездна. Момичето с ключовете уверено се гмурва в малкото тъмно помещение и затваря вратата, която вече се намира зад нея. Опипвайки стената, тя бързо запалва топлата крушка, която споделя цвят с лампата отвън на улицата. Пространството, в което се намира, е тясно коридорче с дървен шкаф, върху когото тя захвърля ключовете. Срещу шкафа се намират три закачалки, една от която е празна. След като оставя якето си на вече заета закачалка, момичето отваря стара дървена врата, която заскърцва. Една слушалка виси от якето ѝ и я чака да се върне.

"Миришеш потно." отмята Лина, седнала на голямото си легло. "Дълга репетиция?"

"Ти миришеш тъжно." Зара премахва горнището на носията и събрано го оставя на леглото на Лина и сяда до нея. Остава по потник.

"Аз мириша тъжно?" смугло промълвява Лина, като се вглежда в светлозелените очи на гостенката си. "Пак си ревала в парка."

"Не съм те виждала от близо две седмици, какво очакваш?"

"Да спреш да слушаш депресивните мелодии на Митски."

Тишина изпълва стаята за минута. Китарата в ъгъла знае за какво става дума. Втора минута минава неловко. Зара решава да прекрати тишината, колкото и да обича да търси луничките на Лина в тъмното. Понякога си мисли, че мами, тъй като помни къде повечето са.

"Не ми отговаряш на съобщенията." рязко захвърля Зара. Звучи като атака. Не е.

"Помагах на баба си. А и трябваше да готвя." отговаря Лина. Връхчетата на пръстите ѝ бяха червени.

"Аха, молодец, niña."

Лина се разсмива.