"Обръснатите жени"- изкупителните жертви на следвоенна Франция

През лятото на 1944 г. Франция отбелязва Освобождението си, с което си връща окупираните от нацистка Германия територии. Улиците се пълнят с ликуващи тълпи, но зад тези радостни образи се крие една друга, по-мрачна и противоречива реалност. В страната следва вълна от извънсъдебни наказания, унижения и насилие, известна още като épuration sauvage, в превод - дивата чистка, а жените се превръщат в основна мишена на обществената ярост.

В период от 18 месеца след Освобождението се смята, че 20 000 жени са публично наказани за „хоризонтален колаборационизъм“ - интимни отношения с германски войници. Има предположения, че броят на недокументираните случаи е значително по-голям. 

Жертвите са извеждани насилствено от домовете си и откарвани на публични места, най-често централни площади. Там, пред очите на събралата се тълпа, косите им биват обръснати. Именно затова те са наричани les tondues - „обръснатите“. Част от тях са пребивани. Други са принуждавани да се разхождат по улиците полу или напълно голи, докато заобикалящите ги обиждат и хвърлят предмети по тях. По телата им често били изрисувани свастики с червило или катран. 

Reddit

Историкът Фабрис Виржили нарича сцените „публични ритуали на прочистване“, целящи да възобновят наранената национална гордост на французите. От фотографиите е видимо, че тълпите се смеят, ръкопляскат и се наслаждават на унижението. Заради насилието, съчетано с празнична атмосфера, тези процеси са определяни още като „грозния карнавал на Франция“. 

Бръсненето на косата на жените има дълбоки исторически корени. Смята се, че наказанието е с библейски произход и свидетелства за неговото прилагане в Европа съществуват още от времето на Средните векове. То се е възприемало като символ на „десексуализация“, тъй като е преобладавало вярването, че косата на жената е „най-съблазнителната“ част от тялото ѝ.

Във френския случай обаче се наблюдава точно обратното - крайна фетишизация на женски тела. Историчката Алисън Мур отбелязва, че следвоенните реклами, списания и популярното кино са допринесли и улеснили този процес. Дълго време филмите, разказващи историята на les tondues, поддържали наратива, че всички наказани жени са били в романтични отношения с противниците. Фокусът често бил поставян и върху ревността на френските мъже като оправдание за случилото се.

В продължение на десетилетия заинтересовани страни, включително и държавни глави, поддържат мита, че всички пострадали са наказани заради „сексуален колаборационизъм“ с врага. Престъпление, което е несъразмерно с формата на наказание, тъй като няма почти никакво въздействие върху хода на войната. Исторически данни показват обаче, че по-малко от половината от жертвите са действително обвинени в това (42,1%): останалите 14,6% - в икономическа колаборация; 6,5% - в доносничество; 8% - в политическа или военна колаборация; 26,7%  в „неопределена колаборация“.

Сред тях има самотни жени с насилствено настанени германци в домовете им, млади майки, чиито съпрузи са били в лагери за военнопленници, както и жени, станали обект на обвинения в предполагаем аборт. По време на войната много от тях нямат средства дори за храна. В някои случаи отношенията им с немски войник е била въпрос на оцеляване. Други са изнасилени, а немалка част са напълно невинни, наказани единствено по подозрения или слухове. 

Rare Historical Photos

В много от случаите жените понасят тежки последици без съдебен процес, а често и без доказателства.  

И тук прозира общественото лицемерие и половият характер на насилието. В годините преди тези събития, известни още като „режима на Виши“, колаборационизмът е системен и широко разпространен. 

Френски индустриалци печелят милиони от обслужване на германската армия, а след войната продължават дейността си без или с минимални последици. Няма нито един мъж, обвинен в „сексуален колаборационизъм“, а малцина са тези, подложени на публични наказания. 

Митът за „покварената жена“ се оказва далеч по-удобен от едно антисемитско крайнодясно управление, участващо активно в преследването и депортирането на френските евреи. 

Освен това немалка част от „бръснарите“ се оказват колаборационисти, които се стремят да отклонят общественото внимание от собственото си неучастие в Съпротивата. Въпреки това в продължение на години на тях се е гледало като на герои.

След войната много от пострадалите жени се опитват да търсят институционална справедливост, но без успех. Законът за амнистията от 1951 г. възпира наказателното преследване на лица, извършили извънсъдебните насилия  „в името на освобождението“. 

Стигмата остава за цял живот, както за жертвите, така и за децата им. Архивни писма разкриват, че тези деца са били подложени на суровото отношение в продължение на години, включително изключване от училища, социална изолация и понякога отказ за регистрация от местните власти.

Bridgeman Images

„Хоризонталният колаборационизъм“ се е наказвал и в други страни, окупирани от Германия по времето на Втората световна война. Сред тях например Нидерландия, Сърбия и Норвегия. Норвежката министър-председателка, Ерна Солберг, през 2018 г. публично се извини на жертвите и техните деца. В другите страни, до този момент, пострадалите жени не са получили дори извинение. 

Историята на les tondues разкрива колко лесно общественият гняв би могъл да се изроди в жестокост. Това е един от най-унизителните моменти във френската история и ярък пример за дълбоката мизигония на епохата. За тези жени трябва да се говори и днес. Особено на фона на все по-често срещаната женомразка реторика. Защото, ако забравим, рискуваме да повторим същите събития, но с други средства.

Автор: Радостина Сирашка