Мария Василева: Поезия

Полемика

И какво от това, че бяхме живи,

Бяхме в бохемска рапсодия,

В бита поробени самодиви,

А любовта мрака прогони я,

Останахме самоцелни индивиди,

Грешка след грешка,

Ножовете в гърба кой ли да предвиди.

Затова дойде с куфари, а тръгна си с мешка,

Защото крайно нелепо

В омагьосания колосален кръг

Наранихме у нас детето.

А на тарото падна ми се отшелник с прът,

Не понечих отговорът да търся,

Но застигна ме в беда

Как от душата ти да се отърся,

Мой вечен мрак и светлина?

Огледални образи сме ние,

И знаеш го ти добре,

Щом сърцето ти се свие,

Моето къса се на две.

Но нявга във вселенския мир

Вече били сме едно,

Но грехът, гадая, станал е кумир,

Затова Бог е дал на мене другото ребро,

Една душа в две тела е разделил,

И откак теб те няма,

Отшелника пръта в артерията ми е забил.

Гарванът грачи,

Грозно, зловещо.

Псета и вълци вият в полята

На туй учи Ботев децата,

А в мене детето

Обесено стои

Сред любовни въздишки,

И изстинали кърви.

С живота сме в разпра,

Но ти не разбирай,

Че мразя живота,

Напротив,

Напротив,

Дори да умирам,

Живота със грубите лапи челични,

Аз пак ще обичам

И Вапцаров като птиче кацнал

На моето рамо-ранено,

С думите жаргонни кръвта от него е плакнал,

Ти си болест нелечима

Но и не търся лек,

И болестта в тебе е красива.

А на тарото падна ми се отшелник с прът,

Не понечих отговорът да търся,

Но застигна ме в беда

От атома до големия взрив

Ефимерната ти корона

От ствола до плода,

Намерих те в райската градина,

Зад Лилит умело скрита,

И между гърдите ти заварих

Нежност сбита

В две полукълба-

С едното почва Гринуич,

А с другото - Екватора,

А по средата аз,

В райските градини предатора.

Но грехът, гадая, станал е кумир,

Затова Бог е дал на мене другото ребро,

Една душа в две тела е разделил,

И откак теб те няма,

Отшелника пръта в артерията ми е забил.

Луна-ти-сън

И ако един ден се усмихнеш,

А слънцето не изгрее,

Ако един ден се посветиш на тревата,

А тя не зеленее,

Ако един ден се пуснеш по вълните,

А те не се разбият една в друга,

Ако един ден търсиш земята под краката,

А тя не свърши ти услуга,

Тогава ти помни,

Че луната изгрява,

Със слънцето се тя гощава,

Че луната привлече ти вълните,

Целува ги там, между скалите.

Че луната изстудява,

Слана върху тревата ти тя поставя,

И в равнодушните ти очи

Ще остави росата над вас да бди.

Че луната съм аз,

А слънцето ти.

Че луната съм аз, А съня - ти.

Послеслов

В очите си крия

Онази,

От преди.

Как да не пия,

Питаш ме ти,

Ей така- на три,

Лъжата да преглътна, Солена е, нали?

Искам да си тръгна,

Веруй, не смогна.

В душата си прокобна,

Тъна с тебе до забрава.

Нивга не ще се прекрия. Не, не съм от тия.

В думи прости ще те облека,

Вярата ти да съблека,

Нявга тей прекомерна

Идва като гръм любовта ми неимоверна.

И като заобичах сетне,

Позна ли,

Ей тъй, като врачка на кристали,

Ще бидем ли с тебе в унисон

Залисани

И вовеки веков пред Богу разписани?