Артемида: Горе главата

На теория беше лесно. На теория всичко е лесно, дори и това да признаеш на половината рода, че си хомо. Но на практика свършваш мокър до кости в типична софийска локва с единственото и необятно желание да не си попадала на братовчед си, целуващ се с момче.

Та, както казва всеки един главен герой в началото на чийзи роман, може би ще е добре да върна лентата малко назад. За да сме точни, средата на април. И не, не може да знаете точната дата. Паметта ми е като на златна рибка, така че се радвайте, че изобщо имам идея за месеца. Но нека не се отклоняваме.

Беше съвсем нормален априлски ден - сутринта беше започнала с изпепеляващо слънце, а до обяд вече валеше и духаше от онзи смразяващ вятър, който прониква през всичко - независимо дали си навлечен с три ката дрехи, ски яке или чиста българщина.

Аз, като всяка примерна ученичка, която си няма друг социален живот, чаках пред стаята по музика, защото имах репетиция с училищния хор.

Проблем: Хорът се случва по време на първата смяна. Още един проблем: Единайстият клас, в който е братовчед ми, се помещава в стаята по музика по време на първата смяна, за да е свободна тя следобед. Трети роблем: Като всяка себеуважаваща и мързелива тревожна лесбийка, която още не е излязла от дрешника, аз мразех да се навъртам вкъщи. Точно на този ден, поради каквато и да било тривиална причина, аз исках да съм сама за малко по-дълго от трийсетте минути път с трамвай от вкъщи до училище, заради което се бях довлякла на хор половин час по-рано от обичайното.

Влязох в мизерната сграда на училището и веднага свих към библиотеката. Тя представляваше миниатюрна стаичка, натъпкана с рафтове, които от своя страна бяха натъпкани с повече книги, отколкото можех да си представя, че е възможно. И някак някой някога беше успял да вмъкне вътре две огромни маси с по четири стола за всяка, заедно с едно средно голямо бюро за библиотекарката. Което, както може би се досещате, правеше мястото още по-клаустрофобично и оставяше още по-малко място за кашоните с книги, които неизменно лежаха пръснати по малкото останало под. Накратко: обожавах мястото.

Влязох и по инерция измрънках поздрав на хипотетичната библиотекарка, която се появяваше веднъж на високосна и обикновено пушеше в тъмната задънена уличка до училище. Сега явно също беше там, защото на поздрава ми отговори само тихото проскърцване на паркета под обувките ми. Затворих внимателно вратата зад себе си (библиотекарката мрази учениците да я тряскат и чува от километри, когато се случи) и с няколко големи крачки се промъкнах покрай бюрото, огромните маси и кашоните с книги и учебици. Насочих се право към дъното на стаичката, където две претрупани със стари томчета етажерки скриваха всеки, дръзнал да се потопи толкова надълбоко в дебрите на стаичката. Метнах си раницата на земята и седнах по турски на пода. Ако има нещо, което обичам повече от жените, то това са старите книги. Не, чакайте, забравете това. Това беше долна лъжа. Ако има нещо, което обичам повече от старите книги, то това са жените. И то не непременно да чета стари книги, а само да преглеждам заглавията им с поглед, да промърморвам дали познавам тях или авторите им и да ги изваждам от време на време, за да разгледам корицата. И точно в това се състоеше заниманието ми в момента.

Пръстите ми шареха по гръбчето на книга след книга, все непознати заглавия, но въпреки това интересно звучащи. Тук-таме изваждах някоя по-старо изглеждаща, за да я огледам. Има нещо съкровено в това да държиш опърпана книга с разпадащи се страници в ръце, да я докосваш леко и внимателно и да връщаш разместените страници на мястото им, сякаш редиш пъзел и лекуваш четивото едновременно. Досещате ли се вече, че искам да уча психология и че бъкам с комплекси и тревога? Е, ако не, то вече поне знаете. По-добре късно, отколкото никога.

Тъкмо изваждах значително по-стара подвързана с плат книга, за да разгледам корицата ѝ, когато чух как вратата се отваря тихо и някой стъпва по паркета, точно на мястото, където беше скръцнал под краката ми одеве.

– Ще ни хванат тук! – прошепна възмутено момчешки глас.

– Кой ще ни хване, библиотекарката ли? Тя изпълнява задълженията си на комин от голямото междучасие насам и ще продължи така до края на този час, – отговори му друг глас, също момчешки.

Чух шумолене на плат и триене на дрехи в дрехи. Не помислих нищо и продължих да се въртя насам-натам, чудейки се как да се изправя и да си взема раницата, без да се сгъвам на четири или да се сдобивам с болезнена цицина.

– Хайде, ако те е страх да не ни хванат, ще отидем зад онези рафтове там. Нищо не се вижда от входа, – каза дрезгаво второто момче. В стаята има само една двойка рафтове, зад които може да се скрие човек, така че да не се вижда от вратата. Рафтовете, зад които бях аз.

Приех това за знак спешно и бързо да си обирам крушите или като цяло да обознача присъствието си, преди да попадна в неудобна ситуация. Но вече беше твърде късно.

Видях как една фигура блъска друга в продължението на рафта, чиито книги аз разглеждах. Видях как се целуват, чух как дишат тежко. Видях как се прегръщат и опипват страстно и чух как стенат. А след това единият от тях, този, който беше отгоре и беше блъснал другото момче в рафта, се обърна рязко към мен и аз разпознах лицето на първия си братовчед.

                ⁂ ⁂ ⁂

Той ме гледа.

Аз го гледам.

Той е неподготвен.

Аз съм неподготвена.

Той току що се целуваше с момче.

Аз току що оставих стогодишна книга на рафта пред мен.

Той ме гледа.

Аз го гледам.

– Какво правиш тук? – Питаме в унисон. Той - със страх в гласа, а аз - с изненада.

– Познавате ли се? – Пита другото момче. Боян чак тогава осъзнава, че все още е на милиметри от лицето му с ръце на кръста и врата му, и се отблъсква рязко от него. Пребледнява като платно, но продължава да ме гледа.

– Да. Да, познаваме се, – промълвява Боян, без да откъсва ококорени очи от мен. – Това е братовчедка ми.

Устните на другото момче само оформят “О” и застиват. Цветът бавно се оттича и от неговото лице.

– Аз… Ще ви оставя за момент, – прошепва момчето и се промушва обратно към изхода. Вратата се затваря зад него и аз бавно се изправям, удряйки си рамото. Трябваше по-добре да се огледам.

– Мога да обясня. – Боян звучи уплашен, но и готов да бъде студен. Да се бори, да се оправдава и да изнудва дори. Знам, че би направил нужното, за да защити тайната си, дори и това да му коства много.

– Няма нужда, – отговарям аз и влагам колкото се може повече спокойствие в тона си.

– Наистина, не е каквото изглежда. Те ни накараха, играехме на истина и предизвикателство и те- И аз- Ние- – той млъква. Знае, че каквото и да каже, няма да прикрие факта, че съм го видяла как се натиска с друго момче.

– Разочарована съм. Прекалено разочарована. – Нарочно влагам студ в гласа си. Може да обичам стари книги и такива работи, но не пропускам момента да си направя яка шега.

– Моля те, не казвай на мама. Не казвай на никого. Кълна се, ще направя каквото поискаш, просто не ме издавай-

Вдигам пръст пред лицето му преди да е довършил:

– Разочарована съм, /защото/ – продължавам аз – се надявах аз да съм единственият куиър човек в семейството! Мислех, че тази чест ще бъде само моя! Че поне това ще имам за себе си! – Тонът ми рязко се променя на игриво-закачлив, за разлика от изражението на Боян, който все още ме гледа като пребозало теле.

– Я- Я пак?

– Чу ме. И аз харесвам жени. Така де, харесвам същия пол. Но не само. И мъже, но по-малко. Ох, абе, разбра ме.

Звънецът би и аз си грабнах нещата, забих си и другото рамо в острия ръб и се насочих към стаята на хористите.

След това, уговорката дойде от само себе си, почти без комуникация: пред родата ще се представяме за гаджета на гаджетата си. Тоест, аз ще съм с Иван, неговият приятел, а той ще е с Мая - моята красавица. Това ни осигури споделяне на легло с гаджето по Великден и когато посещавахме баба и дядо занапред. И до един момент всичко вървеше перфектно...

Само дето Боян, тоя умник, реши, че иска да каже на техните, че е гей. Което автоматично въвлече и мен, защото ако им каже, че е с Иван, те ще попитат или направо ще се досетят, че аз съм с Мая.

– Няма да е толкова зле, – каза ми той. – Никой нищо няма да оплеска, – каза ми той. А как само грешеше...

Представете си следното: коледна вечеря. Аз и Боян сме седнали един до друг на масата, от страната на вратата, далеч от баба и дядо. Багажите ни са приготвени и сме готови да заминем обратно за София със следващия автобус, ако нещо се обърка. Боян се изправя и от устата му се търкулва заветното "Мамо, трябва да ти кажа нещо". Решихме, че е най-символично. Ако знаете, знаете. След това очакваното "Аз съм гей. И Иван всъщност е моето гадже, не на Ина. А Мая..."

И тук по сценарий трябва да кажа "А Мая е мое гадже", но семейството далеч не реагира толкова бавно, колкото трябваше. Вече гледат осъдително, въпросително, объркано. Погледите на всички шарят от мен на него, от мен на него. Освен този на майка ми. Майка ми и нейните нереално светли зелени очи пробиват дупка в черепа ми. Тя очаква да кажа нещо. Надява се да не го кажа. Готова е с остроумната си нападателна реплика, знам го. Готова е да ме обиди, да ме изгони, даже не знам на какво е готова. Мълчанието се реже с нож, а аз него нарушавам. Искам. Драпам с невидими ръце по гърлото си, трескаво се опитвам да развържа възела от тревожност в стомаха си, да издам звук, да извикам обикновената си безгрижност.

Но това е моментът в историята, където късметът на главния герой се изчерпва.

Всичко ми е размазано. Помня, че нямаше крясъци, докато Боян не излезе от вратата и не се втурна по коридора. Познавам как скърца тази къща по-добре, отколкото познавам звуците на любимата си песен. Знам, че се пъха под стълбището за горния етаж, измъква куфара си от там и отваря бързо вратата. Преди да осъзная какво се случва и дори да се обърна към вратата на стаята, чувам затръшването на външната порта. Отива към София.

Не помня как се стигна до там, но знам, че и аз си измъкнах куфара. Действах на автопилот, по сценарий. С майка ми си разменихме викове и крясъци, аз ѝ казах истината и тя замълча. Излязох с куфара и тръгнах направо към спирката на автобуса. Трябваше да тичам, за да хвана вечерния и знаех, че Боян ме е видял. Познавайки го, знаех, че ще се скрие от мен зад седалката си. Затова не го и търсих. Чак в София го настигнах на Централна гара и го хванах за рамото.

– Извинявай.

– Разкарай се. – Не бях чувала гласът му толкова студен. Никога.

– Извинявай.

– Махни се от мен.

– Казах им всичко, след като тръгна

– Казах, че не искам да те виждам

– Вече така или иначе знаят!

– Въпросът е принципен, Ина! Имахме план! Сценрарий! Ти ме предаде!

– Какво значение има сценарият, ако пиесата е успешна?

– Казах да се разкараш! Може ли да си толкова повърхностна? Не винаги става дума за това какво е станало накрая, понаякоха и чувствата на останалите - моите чувства - също са важни!

Не бях осъзнала, че се приближавам до него с всяка своя реплика, докато той не ме блъсна. Изгубих равновесие и залитнах назад, право в най-калната и кишава зимна локва в цяла София.

Както знаем, не осъзнавам много какво се случва около мен. Затова не бях осъзнала и че плача. И че Боян плаче.

– Майната ти! – извика той през сълзи.

Мислех, че това е краят. Че той сега ще се обърне и ще ме остави да си рева в калната локва, както явно и заслужавах.

Но той протегна ръка към мен и ми помогна да се изправя.

– Съжалявам. Наистина. Хвана ме страх и не можех да мисля, и мама ме гледаше толкова злобно, и-. Съжалявам. – Така и не смогнах да отлепя поглед от обувките му, докато изричах тези думи.

Той леко повдигна главата ми с ръка и ми се метна. Обгърна ме в мечешка прегръдка и ме притисна към себе си. Отвърнах на прегръдката и го стиснах леко, затваряйки очи. От толкова време не се бях чувствала вкъщи в прегръдките на роднина. Из нечии устни се изплъзна само:

– Горе главата, дете на дъгата.

Повече не беше нужно.