Мартин Атанасов за архива, непрестанно движещото се queer тяло и любовните писма като универсален език

Мартин Атанасов е съвременен визуален артист, чиято работа се фокусира върху изследване и на куиър архива в България и преосмислянето му под нова форма. Покрай разговора за  практиката му като артист, за първата му изложба през 2024 година и за последния му проект „Score for a Bedsheet“ Мартин изгражда един поетичен образ на своето изкуство, където личното преживяване и колективната история не са опозиции, а една естествена хармонична сила. 

• От къде се зароди у теб интересът ти към визуалното изкуство? В училище, чрез колаборатори, ментори?

Макар и клиширано да звучи се разви лека полека от дете, когато имах интерес да се занимавам с рисуване. Това беше забелязано от моята майка. И така се ориентирах и кандидатствах в художествената гимназия , която е в София НУИ „Илия Петров“ и там някак се доразви всичко. Там аз учих печатна графика, след това заминах веднага за Прага, където учих фотография и останах там да живея осем години. Всъщност през 2018 се върнах обратно в България. Като това не е само образование, а живот. Но според мен целият процес на интереси за визуалната ми практика се  е развил по много интуитивен и незадължително конкретен начин. Например, по едно време исках да уча живопис, след което бързо се отказах. Никога фокусът ми не е бил върху нещо конкретно. От това започна този интерес към фотографията – чисто през графиката, намерих някаква много близка конструкция между печатната графика и фотографията.

• Какво се случва с куиър съдържанието в България с оглед на разрастващата се тенденция на консервативната политика в Европа през последните години след пандемията?

То е според мен в някакъв момент на гласност, защото имаме все по-често изложби, филми, дискусии, макар и доста цензурирана понякога. Защото самите ние се притесняваме дали няма да има някаква външна реакция, ако промотираме по-силно това, което правим. Но в следващия момент осъзнавам, че в сравнение с предишни години има много повече гласност. Макар и в една тежко репресирана обстановка, защото България не е по-назад от тази националистическа вълна. Тя никога не е била не-в-нея (Смее се). Сякаш тъкмо започна да се усеща възможност за промяна и отново усетихме ограничение. Според мен това винаги е било свързано с теми свързани с дискриминация, когато говорим за расизъм, за сексизъм, за хомофобия – те винаги имат период, в който може да срещаме опит за преосмисляне, но много бързо се връщаме в по-негативна обстановка. Но въпреки това, тази днешна гласност намирам за смела, погледнато исторически. Все пак още от 90-те още има опит за създаване на среда, на платформи, тази култура и опитите за позициониране съществуват отдавна, както и търсенето на история, но в следващия момент това винаги в борба със средата, в която се опитва да функционира.

• Първата ти официална изложба е през 2024 „Проучване на изрязаното“. Разкажи ми малко повече за работата по проекта, където куиър архив среща лична история. 

Това беше един много дълъг процес и първият ми такъв. Идеята беше всъщност да преосмисля някакъв куиър наратив, някаква история на локално ниво, тъй като аз бях започнал този проект през 2018 година, когато се върнах, но той беше започнат чисто от едно лично желание да опиша мои любовни преживявания, моя coming-out-процес. Исках да е преосмисляне на моя личен път, но някак си, когато се върнах в България, а аз не се бях връщал често, тогава усетих много силно отново дискриминация в публично пространство. Затова може би винаги казвам, че за мен това връщане в България беше противоречив момент.  Не мисля, че щях да говоря за нещата, за които говоря в момента, ако не бях точно тук, наблюдавайки, опитвайки се да събирам нещо. Затова казвам, че това, което ме държи, е практиката ми. От разстояние погледа е по-различен, отколкото когато си вътре. Не целя да разграничавам, не мисля, че не може да го правиш от разстояние, има примери за хора, които не живеят тук и правят достатъчно адекватна работа за България. Но самата изложба се случи така, с това връщане и задаване на въпроса какво се е случвало през 90-те, през 80-те, изцяло в миналото, ако през 2018 аз все още изпитвам страх и се питам кое как би се възприело, дали ще провокирам нещо. Щом това присъства все още под някаква форма, може би трябва да си зададем някои въпроси. Започна от това търсене, от 2018 до 2024 година, търсене на връзки с едно различно поколение гей мъже, родени преди 89-та година, в което видях една голяма трудност да създам някакъв диалог. Голям процент от тях не виждаха смисъл защо трябва да се говори това нещо, други все още за себе си не го бяха официализирали- „бях млад, това бяха глупости.“

• Не виждат защо това би било важно днес.

Да, не го смятаха за нужно, което за мен също беше интересен феномен. След това имах голям проблем с институционалния архив, защото в него стигнах до момента, в който осъзнах, че не мога да търся конкретни ключови думи, които искам да намеря. Затова започнах да търся архиви, които са свързани с нещо друго, където може би там някъде ще се появи някаква такава куиър история.

• От периферията към центъра.

Да, дали ще са някакви юридически случаи, дали ще е нещо друго… Постепенно започнах да се свързвам с различни социолози, историци, които все пак са имали допир до темата. Така малко от малко започнах да изграждам някакъв вид пъзел или някаква карта какво може би е тази куиър история. Но през цялото това време „Проучване на изрязаното“ стоеше като нещо което не се променяше – за мен това изрязано е точно тази метафора, на това присъствие , на тази история, която хем е тук, хем не е. Имаме една изрезка от една снимка, само парченцето, човек няма целия контекст, но има някаква информация. И обратното – имаш общия контекст и започваш да търсиш някакъв детайл. Започнах и доста усилено да работя и с въображение на тази основа, това е доста важно, когато проучваш нещо, което липсва. До един момент в който през 2022 всъщност не се запознах с Лъчезар Мариополски, тогава не знаех че ще се превърне в толкова централна фигура. В момента проекта, освен че е посветен на него, но и под някаква форма той го преосмисля. Започнахме с него усилени разговори и някак си този разговор поведе целия процес към посоката, в която изложбата се осъществи. Той започна да говори за неговия опит, за публичното пространство като пространство на интимност, на сексуалност, дори това скриване от публичното, без значение дали говорим за любов, секс, едно лично официализиране. Именно когато това се появи в разговора започна да се преосмисля моят процес на търсене, как тази история може да се разкаже – през тези лични архиви. 

Тялото му архивираше страшно много спомени, минавайки през тези пространства, когато например с него се срещахме в градинката пред паметника на Съветската армия, където той е имал срещи през 80-те години в тази градина. Минавайки оттам,  той започваше да се сеща, пространството говореше за него като архив. Вместо аз да се ровя в ЦДА, имах възможността да усетя едно много по сенситивно архивиране на този разказ, благодарение на това, че той се отвори изключително искрено към нашата среща. 

Малко по-нататък  в нашето запознанство, той се сети в един момент, доста критичен момент, когато ми каза, че има едни писма. „Обаче те са от 90-те, а пък ти нали се искаш да си говорим за преди 89-те и не знам дали има смисъл.“

Когато ми прати тези писма, това пък тотално преобърна всичко, защото аз видях в тях едно критично пространство за първи път на множество гласове на гей мъже, които се свързват с него. Не всички писма са свързани с обмисляне на това как те се чувстват, какво е сексуалността, какви чувства искат да изпитат, какво ги потиска, понякога съобщенията са като в Grinder – “за 100 долара една вечер”. И си казах, че формата на това писмо е доста по-достъпна дори за един хетеросексуален човек, защото това е форма, която всеки реално познава. Без значение какво, как и къде си чувстваш.

И започвам много да си мисля за това, че на нас са ни нужни и такива методи. Важно е да сме гласни, важно е да сме заявяващи себе си, но е важно и да се замисляме, че отсреща, все пак се опитваме да комуникираме с някого. 

Има едно специфично писмо, където мъжът пита Лъчо, защо ни е нужно да се наричаме гей, щом ти си на първо място човек, не си някаква сексуалност. А това за 90-те години в България все пак е доста критична мисъл. 

Беше ми също много интересно, че почти цялата изложба минава през текст – интервюта, писма, обяви. Хората седят и четат, задържат се в това пространство. Имахме хора, които рисуваха, скицираха по земята, записваха бележки. Това на мен ми хареса, установих, че се превръща в нещо като safe space, т. нар. пътуващ музей.

• Като допълнение към проекта „Проучване на изрязаното“ е речникът на куиър преживяването, какво породи идеята за създаването му? 

Идеята за речника дойде след изложбата, когато започнах да се замислям над идеята какво разбираме под “куиър”. Защото все пак ние сме го взели директно от английски. Започнах много да си мисля как може да търсим точно това определение, но не конкретно да търсим през рамката на само една дума, но и през преживяване, през дума, цвят, каквото е идея, чувство. 

Същото ми беше интересно да се обърна към една следваща генерация с една анкета [...]. Там зададохме просто няколко въпроса като това, какво свързват изобщо с куиър, за преживяването като гей или куиър човек. Има въпрос и за негативното, и за положителното, така че накрая това, което ще се случи е по-скоро като един такъв въображаем речник или колекция от думи, която просто ще е фокусирана върху това, какво е възможно да означава “куиър” за нас в настояще време, тъй като мисля, че и повечето хора, които са се включили като отговор, са хора, които са млади. 

Но основната идея подсказва как може да архивираме и сегашното време. 

Защото всеки, когато чуе за архив, си представя винаги нещо което е на сто години, остарели чекмеджета. Всъщност не трябва да забравяме, че самите ние можем да архивираме частите от нас -  това,  което ни вълнува, гласа, който искаме да оставим. 

• Служи ли работата ти с архиви като изходна точка и място за

вдъхновение за проекти или обратното – идеите намират форма

впоследствие чрез архива?

Това някак за мен се случва смесено. Моят процес минава доста през тялото като преживяване. Имам предвид, че може един архив да ме подтикне да си мисля за перформънс или за това само да се пише нещо, или за фотография. Със сигурност архивът влияе на това, какво може би ще се случи, но доста често се смесват в някакъв процес, в който архив и лично вдъхновение започват да работят заедно и търсят междинно пространство, в което се срещат и се опитват да намерят форма и естетика. Не е конкретна рецепта. А и самите архиви се появяват доста неочаквано. Макар и аз да ги търся доста целенасочено, бивам изненадан от случайни източници – ще е нещо, което някой просто е чул или пратил. Идеята за филма за наградите БАЗА всъщност се роди от един роман от мой колега, който случайно го намира във вече несъществуващ архив, до който той е имал достъп, праща ми го. Не е нещо, което аз съм потърсил.

• Намираш ли за нужно и приложимо емоционалното дистанциране от архивния материал в тази твоя практика, когато той често е свързан с дехуманизиращ език или хомофобия, особено на Балканите. 

Много е трудно да се абстрахираш. Опитваш се, търсиш методи постоянно под всякаква форма. Доста често може да потънеш, макар и това да е естествена част от процеса. Не може да си толкова апатичен и нехуманен, смятам също , че е много важно, когато се работи с истории за някой, който е все още жив. С Лъчо имах възможността да си говоря, това е едно друго емоционално ниво, получавам историята от първо лице. Тогава няма как да не се афектирам. Когато пък (материалът) е намерен,  ти носиш някаква отговорност към този глас, към този човек, който е депозирал това и го е оставил. Така че  е много важна и етиката в тази работа с архивите. Има моменти, в който изпадам някъде с много въпроси, който те водят само до още такива, до чувство на яд, на неразбиране, доста от пътите разбираш тези преживявания, защото ти самия си имал допир до това чувство. Може да не е било 89-та, но някакъв вид социална дискриминация, вече под друга форма. Не може да си безучастен, няма как да си. С мъжа, с чийто разказ направихме филма за наградите БАЗА, той разказва за София и  например има една спирка на номер 94, за която говори, където се е срещал с въпросния си партньор. Там редактирах части от текста, седейки на тази спирка, още я има. Това е телесната част от процеса, ти може да си в това пространство, по-близо до историята, да я разбереш и пространствено, и емоционално, да търсиш в нея нещо, което е тази истина, която се опитваш да създадеш в работата си. Освен това, музиката помага.

• В проекта „Fragile Outlines“ отново описваш куиър тялото като обект в

постоянно движение и трансформация, така да се каже, постоянно

плувайки срещу течението – проклятие или дар е този вид непрестанно

движение за артиста?

Според мен е много положително нещо, защото постоянно те провокира, задава ти много въпроси. Куиър тялото присъства като част от една система, една политическа среда, която също се променя,  няма как тя да не те промени самия теб. Дава ти пространство за въпроси. От една страна, когато става дума за движението, го има това, че се опитваш постоянно да се наместиш, да се предпазиш. Но в следващия момент това движение ти дава тази подбуда за действие. Много е важно да не забравяме, че ние си имаме нашия личен свят, който обаче съществува в един колективен такъв, в една система, не бива да се затваряме, а да сме в този колективен процес заедно. А все пак куиър историята е един колективен процес, а не самостоятелно нещо. Идеята е да създаваме колективно, затова движението е полезно. Макар и с двоен характер.

• Като артист, който пренася творчеството си в аналогов формат, именно

като фотографска книга или зин, с оглед на тенденцията последната

година все повече млади хора да се връщат именно към аналога, към

хартиения носител, на какво се дължи това според теб? Носталгия или

по-скоро стремеж към по-лично преживяване, което дигиталният

формат може би не може да предостави?

Книгата преди всичко е различно пространство, ангажира те по по-различен начин от галерията. При книгата имаш много по-различен достъп до това как ще я разгледаш, защото най-често четящият остава сам със себе си, това е друг вид концентрация. Защо има някакво завръщане, нямам представа. Понякога си мисля наистина, че може да е от носталгия, както например имаме при винилната плоча или към касетките, въпреки че касетки вече почти няма. Освен това, книгата сама по себе си претърпя много промени през годините, дали ще е аудио, практиката на издаване също вече е по-разнообразна. Може би има интерес към самия обект, който остава и при теб физически, около теб, става част от ежедневието ти. За мен е любопитен и самия процес на свързване с една книга. Този проект, който предстои, тази книга идва 3-4 години след последната ми, защото чисто финансово този процес е и много труден. Което също е важно, когато се спускаме в такива процеси -  мислиш за това, че като продукт трябва да е достъпна, в същото време да е и на някаква нормална цена, която пък и да върне сума, може би за второ издание. В този случай тиражът няма да е много голям. Аз виждам книгата като експериментално пространство на диалог, друг тип връзка, друг тип свързване. С тези писма например, тя ще се превърне сама по себе си в архив. Хубаво е да се замисляме и дали това винаги е подходящата форма. Започнах да се замислям и над това, че не всеки проект може да съществува като книга. 

• Цялото издаване всъщност се случва в София?

Да, проекта е колаборация между мен и „Действие“, издадена е от тях. Иска ми се естествено и да имам възможността да я преведа, много е важно обаче първо тази история да излезе на български. Тя се е случила в България и ми се искаше да се появи първо тук. 

• Ти беше част от наградите БАЗА малко по-рано това лято, разкажи ми за твоето участие, за Score for a Bedsheet.

Идеята ми там започна от този роман „ Истински неща“, който този мой колега ми изпрати по имейл. Беше ми интересно, но стоеше неотворен доста време в пощата ми. Когато получих новината, че съм номиниран, още тогава се зарадвах, защото си казах, че това е начин, по който тази моя куиър практика да попадне е държавна институция, в Софийска градска галерия, без значение дали ще спечеля, или не. Темата печели сама по себе си, защото все пак галерията има много по-различна посещаемост.  Малките галерии винаги имат специфични публики. Докато СГХГ е вече едно отворено пространство. За мен беше много вълнуващо.  Така се сетих за този роман, депозиран в архив „Народна памет“, който вече не съществува, бил е частна инициатива, която впоследствие се е разпаднала. Те са подтиквали хора да даряват или са откупували дневници, лични писани текстове, с идеята да се архивира лична памет, което е малко социоложко. Така попада там и нашият герой, който се е кръстил Стийв Мартин, депозиран анонимно под това име, романът е написан през 96-та година. Разказва за неговата първа любов, когато на двадесет години, той се уволнява от казарма и се връща в София. Романа е като дневник, съдържа фикционален разказ, но и много архивно-исторически, защото обхваща теми като преследването на гей мъжете, нравствена полиция. Главният герой, който във филма се появява под името И., още по-анонимно, се влюбва в един много по-възрастен от него мъж, който е женен и е държавен служител. Този възрастен мъж започва така да се каже да го обучава, какво трябва да прави, за да се прикрива, да не бъде преследва, а именно да се ожени. Именно тези практики на оцеляване като „ожени се“, „имай деца“, които са много проблематични, са разгледани по един начин, превърнал се в норматив за времето. Но в следващия момент този млад герой казва, какво ако двама мъже живеят заедно, ако са семейство, той има тази надежда, че все пак това не е единственият начин, по който може да бъдеш. 

Когато започнах да чета този роман си мислех за инсталация, изобщо не си представях филм, никога не съм правил филм, струваше ми се много абстрактно. Но започнах да чета романа и да снимам много импулсивно едно видео на един чаршаф, което всъщност тръгна от една лична моя фотография, която ме вдъхнови. Та започнах да разглеждам чаршафа като вид носител на тази любов. Защото какво се случва при тези герои – те могат да се срещат в определени дни и часове, на места, които по-възрастният герой може да си позволи. За първи път се сблъсках и с история, където действието е интериорно, при Лъчо всичко беше екстериор – паркове, входове, града. В тази история за първи път за мен и проучванията ми се появяваше стаята, което пак е скрито, но има този контекст на бит и романтика. Установих обаче,  че тази история няма как да се разкаже в десет минути и започнах съвсем случайно по време на мои разходки да снимам видеа, спомняйки си реплики, спомняйки си ситуации, това ми напомня на това, когато И. срещна…. И така. Покрай разходките ми с една моя много близка приятелка започнах да събирам страшно много кадри от Южен парк, даже накрая на филма благодаря и на него. В един момент установих, че моя главен герой е този чаршаф, че аз нямам нужда от класическата форма на филм. Мислех си, защо не го обърнем цялото, историята да е разказана чрез глас,  да не е пряко свързано с  това, което виждаш. Основният наратив се разказва чрез този чаршаф и множество метафорични елементи. Целия филм реших да потопя в един син нюанс, което тръгна в началото от това, че те се срещат вечер. Повечето от историите са вечер. И започнах да си мисля много за този цвят на свечеряването, между тъмно  и светло синьо. И реших, че това ще е цвета на филма. Което впоследствие се оказа много интересно, защото синьото се появява в множество куиър изкуства, оказва се една странна емблема Например в Русия дълги години голобой е било обидна дума, със смисъла на педерас. Започнах да правя такива връзки, които много естествено се натрупаха помежду си. Иначе музика има само накрая, една песен, която е доста меланхолична и смекчава края. Защото аз го определям като хомоеротична драма. През младия герой се усеща едно много колабиращо чувство за различни гледни точки, докато по-възрастният репрезентира тази политическа система. Оттам дойде идеята за името Score for Bedsheet, защото в една музикална система има определени стъпки, исках да се наблегне на мотива, че има някой, който учи другия. Другото интересно е и заигравката с монтажа на дадени кадри, които се пускат наобратно, препратка към „обратен“ като обида. Подобни малки детайли, които не е нужно да са веднага възприети от зрителя и първосигнални, съществуват като малки жестове във визуалния език. По-различно е от книга, по-различно е от фотография, от колаж, от пърформънс. Много се надявам точно този начин да създаде чувство на възбуда, интимност, отворен диалог за сексуалното. Което според мен е доста важно, да се търси този диалог, защото то е част от нас и под някаква форма бива репресиран, рамкираме го, не му позволяваме флуидност. Да имаме тази възможност да говорим на тази тема, което естествено поради консерватизма и национализма идва с едно затваряне, репресия, което води до други избивания, които са доста по-негативни. Смятам, че липсата на диалог за сексуалното може да е доста травмираща, дори когато говорим за сексуалното образование в училищата. Отвъд политическото, отвъд поетичното, това е доста ключова тема.

Наградата БАЗА е основана през 2008 г. по инициатива на Мария Василева и се организира от Института за съвременно изкуство – София и Фондация „Едмонд Демирджиян“. Груповата изложба на петте номинирани художника, от която Мартин е част, ще бъде отворена за посетители до 30.08 в СГХГ. 

Автор: Божидара Иванова