Снежанка Михайлова: Само заедно можем да артикулираме разнообразието
- vechernicamedia
- 2 days ago
- 13 min read
Жасмина Тачева разговаря с д-р Снежанка Михайлова – философ, автор, артист и активист, чиято практика се развива на пресечната точка между философията и пърформанса, писането и издаването на книги. Д-р Михайлова завършва философия в Италия и специализира теория и сценични изкуства в Амстердам и Маастрихт. Има докторска степен по философия от Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите Theatre of Thought („Театър на мисълта“, ИК „Критика и Хуманизъм“, 2011), Practical Training in Thinking (Stedelijk Museum, 2012) и Acoustic Thought (IICD & The Last Books, 2015). Тя е съосновател на издателството The Last Books. Работата ѝ е представяна многократно на международни форуми в Европа и САЩ, сред които е и Stedelijk Museum Amsterdam, където нейно произведение е част от колекцията на музея.
Повод за разговора е „Мадригал“ — четвъртата ѝ книга и дебютният ѝ роман, издаден от „Нике“ с художествено оформление от Виктория Стайкова. Срещаме се с д-р Михайлова и в навечерието на нейния кинодебют в главната роля на Лилиан във филма „Лъст“ на режисьорката Ралица Петрова, представен за първи път в секцията „Форум“ на Берлинския международен филмов фестивал. През „Мадригал“ разговорът се разгръща към големите въпроси за гласа и слушането, майката-жената-дъщерята, желанието, насилието и политическата съпротива. Говорим още за куиър семействата на късния социализъм, за свързаността на битките и проблемите в нас и обществото, както и за любовта като условие да търсим пътя към себе си и другите.
Би ли разказала за пътя на „Мадригал“ - от първоначалния замисъл и самото писане, през редакцията, оформлението и публикуването, до срещата с читателите?
„Мадригал“ е многогласен роман. Такъв беше и процесът по неговото писане,
създаване и издаване. С него се учех да слушам на всеки един етап. Преди години получих непоискан съвет как се става писател: „За да се научиш да пишеш, слушай Бах.“ При мен се получи друго. Докато се учех да пиша, едновременно с това се учех да слушам и гласа на онези, за които исках да пиша.
Всичко е в гласа. Гласът е непоносимото условие на мисленето. Казвам „мислене“ само условно, защото в дълбочината си гласът е болка. Човек трудно понася собствената си истина. Затова, ако се вслушаш дълбоко в неговото говорене, често ще чуеш заекване, като да си поемаш малко повече въздух, отколкото можеш да понесеш, както при раждането. Именно в това поемане на въздух, в този контакт между вътре и вън, се появява онова, което иначе не би могло да бъде изречено.
Уча се на всеки един етап от работата си. „Мадригал“ не е роман, който просто седнах и написах. Това е роман, чрез който се учех какво е мястото на писането в този период от живота ми. Книгата никога не е завършен обект, а пространство, в
което продължаваме да се търсим или да намираме части от себе си, които отекват във времето и се променят.
„Мадригал“ е четвъртата ти книга, но първият ти роман. Как усети този преход?
Дълго време работех с триадата мисъл – пърформанс – книга. Реших да се обърна към формата на романа заради гласа и заради изследването на това какво означава да разкажеш една история, както и каква е ролята на въображението като възстановителна практика. Тони Морисън често говори за това в интервютата си. Това е древно занимание, въображението като възстановяване на прекъснатите връзки.
Когато слушаш една жена или едно дете, всичко е в гласа им. Може би, когато слушам, се опитвам да отворя едно общо ухо, в смисъл, че моето слушане трябва да помогне на другия да чуе самия себе си и да открие пространство на нежност към този първи плач, към тази болка, изречена с усилие и накъсано. Моето
слушане би трябвало да помогне на другия да се вслуша в себе си и да смекчи погледа си към нещата, които не са боклук, а болка. Да слуша и да може да каже:
„И все пак това е глас на нежност. Това боли. Това буди нежност. Наистина буди нежност.“
„Мадригал“ е посветен на „майките ни“, а етимологията на заглавието е проследена през латинските matrix и matricis - „майка“, „утроба“. Възможно ли е според теб да разберем себе си без да изследваме този първоизточник?
Майката е от първостепенно значение за изграждането на символния ред, чрез който организираме значенията. Опитах се майката да не е метафора. Майката да не е обобщаващо понятие. Жените говорим и мислим през връзката и през материалността на езика, тоест през тялото. Първоизточникът тук не е метафората, а връзката. Мястото ми в света, отношението ми към самата себе си, отношенията ми с другите, всичко това е част от система от значения, в която майката е основна артерия. Заобикалянето на този въпрос е като да заобиколиш белите си дробове. Всички сме родени от майка. Това е факт, който не може да
бъде заобиколен. И въпреки това постоянно се заобикаля, защото не сме равни пред този факт. На майката се гледа като на биологичен или космологичен резервоар на значения – земя майка, утроба, гърда и т.н. И така се заобикаля жената. Майката се превръща в абстрактна, идеализирана величина, чрез която жената е изтрита от културата.
Когато говорим за бащите, те винаги са повече от биологични фигури. Това е бащата – създател на света, бащата на вярата. Но за да се стигне дотам, биологичността на бащата е превъзмогната. Този мотив присъства в Писанието не само чрез Бога Творец, но и чрез Авраам – бащата на вярата. Помним от текстовете на Сьорен Киркегор сцената, в която бащата води сина си, за да го принесе в жертва по искане на самия Бог. Това, което Бог иска, не е кръвта на сина, а превъзмогването на биологичността на бащинството, издигането му до универсална и трансцендентна категория. Майката получава подобен символен статут единствено ако ражда син. Дева Мария е такава фигура – тя превъзмогва
биологичността: девствена, ражда Божия Син. Какво става обаче с майката, която ражда дъщеря? Къде е мястото ѝ в тази трансцендентна картина? Това е моят въпрос. Въпрос, на който от няколко години сме започнали да търсим отговор като жени, нежелаещи да принасят в жертва жената, за да направят път на общото понятие за майка.
Истина е, че жените съучастват в собственото си подчинение. Или поне дълго
време са съучаствали. В сенчестото място на идеализираната майка те придобиват вторична, почти абсолютна власт чрез жертвоприношението на жената. Тоест
светът не се управлява просто от мъже, а и от жени, решили да се принесат в жертва. Наричам тази фигура „мъжката майка“ или „нарцистичната майка“ – не като название за майките на момчетата, а като название на заличаването на жената в патриархалната култура. За мен тази сенчеста майка е истинското лице на тоталитарната власт.
Романът е полифонично из-следване на майката, жената, дъщерята, връзките и разцепленията между тях. Защо е важно тези разцепления да бъдат осветени и осмислени?
През 1991 година Луиза Мураро, италианска философка, която се помина съвсем наскоро, пише книгата Символният ред на майката. В тази книга се появява – подобно на класическите триади във философията тази, за мен досега необговорена, триада: майка – дъщеря – жена, в която цял живот съм живяла, учила съм се да пиша, да чета, учила съм се на всичко, без да съм мислила, че в основата на нещата стои именно тази взаимовръзка. „Да се научиш да обичаш майката“, казва Мураро, „е основният смисъл на философията.“ Разбира се, тя напълно преобръща самото понятие за философия, като осветява по нов начин самия предмет на диалектиката на приемането на една част от себе си.
През това могат да бъдат прочетени, разбира се, Мелани Клайн и теорията на предметните отношения, но може, ако искате, да бъде препрочетена и цялата субективност. Как се става субект? Какво ни проговаря? За мен гласът е ключ и
към тази нова парадигма на мисленето. Едно акустично мислене, което започва още от утробата.
Кои други разцепления (в духа на Мелани Клайн) те занимават у жената и човека изобщо?
Това да се браниш, да си нащрек, не помага. Но е напълно разбираемо. Не го осъждам. Просто в това поле тази субективна истина се превръща в „моята истина“. Това отново е патриархален ред. Изобщо, стъпим ли в света, е като да трябва заедно да започнем да изграждаме езика, на който искаме да общуваме. Дълбокото желание трябва да е част от този разговор, също така и вярата. Дълго време се интересувах от жените в мистиката, музиката и ботаниката. За тях през вековете това са били места, където са можели да бъдат в света през желанието.
Фантазията (може би отново в духа на теорията на обектните отношения?) присъства силно в романа - за самите нас, за другите, за случващото се. Каква е нейната роля?
Фантазията в романа се завръща като рефлексия и като опит да се потъне в телесното. Има места, където текстът се отлепя, и това го правя като повикване на тялото. Въображението, от друга страна, е мястото на опипване на терена, на
прохождане на връзките между героините. Може ли едната да е огледало на другата и какво би означавало това за вътрешния терен? Дори когато не сме цялостни, можем да свързваме отделните си части и това е теренът на въображението. Не като способността да си измислям, а като начин да виждам връзки там, където те са прекъснати по исторически, психологически или
всякакви други причини.
Срещаме се в момент, когато поредна жена в България е намерена убита. „Мадригал“ многократно се връща към темата за насилието над жени и напомня, че „в по-голямата си част мъже законотворчестват около телата на жените“. Това ли е според теб част от причината насилието да продължава?
Ние сме свикнали да разглеждаме проблемите поотделно, докато проблемите са свързани. Жена е убита, живеем с геноцидни световни икономики, където
животът не се зачита, тийнейджър мъчен в училище заради сексуалната си ориентация се самоубива, хомофобски закон в парламента се ратифицира,
произвеждат се още по-смъртоносни оръжия на които жертви стават деца, поход на традиционното семейство с националната гвардия се организира, освещават се танкове и се заличават цели животински и растителни видове. Това са
взаимосвързани процеси. Това е лицето на един и същи звяр. Когато се говори за патриархат или за канибалистичните форми на капитализъм някои хора скачат все едно си им ощипал синчето. Много им е трудно да провидят систематичното насилие, и това, че не всички животи са еднакво ценни и това е вътре в
епидермиса и в ядрото на културата в която живеем. Това зло се бори само по един
начин, с образование и културна политика и наслагване. Разбира се протестите са много важни. Докато още са налични като средства. Няма друг начин.
Каква е ролята на изкуството в съпротивата срещу растящия фемицид?
Най-силните за мен преживявания са протестите, когато се съберем заедно и с телата си засвидетелстваме нетърпимостта си към насилието. Изкуството и
социалните практики трябва да намерят пресечна точка, за да можем да отворим едно по-мощно политическо въображение. Това не е задължително да се случва тематично. Казвам това, защото теренът на творчеството е свободен терен. Но творчеството е в света. И там могат да се създават условията за такива пресечни точки. Ще си позволя да цитирам любимата фраза на Мишел Фуко: „Там, където има власт, има и съпротива.“
Обществото все още често премълчава/репресира куиър хората и отношенията им, докато в „Мадригал“ те присъстват свободно и открито (макар и не без болка). Защо беше важен този подход?
Идеята да сме еднакви ми се струва като перверзната еротична фантазия на властта. Все едно властта иска еднакви хора, защото така може да се опиянява до безкрай от самата себе си. Тази идея за еднаквостта е най-неприродосъобразната фантазия. Достатъчно е да погледнем едно дърво – няма два еднакви листа. А какво да кажем за хората? Ако искат, хората могат да се обединят, но това става през различието им, през разнообразието им, ако искаме да използваме един
по-екологичен термин, а не през еднаквостта.
Аз съм отгледана в куиър среда, която разбрах, че се нарича куиър, много
по-късно. Защото за мен тя беше естественото ми семейство. Някои от хората в романа са хора от обкръжението, с което съм расла. Къщата ни беше пълна с
циркови артистки, които идваха да отсядат у нас между турнетата си. От осемгодишна възраст всичките ми приятели бяха куиър и някои от тях също растяха в куиър семейства. Говорим за късния социализъм. Собствената ми сексуална ориентация никога не е била въпрос, който да буди каквото и да е
притеснение в семейството ми. Исках да дам място, реално да направя една галерия с тези образи от моето детство, понеже цялата радост и достойният начин на живеене съм ги научила от тях, не от книгите. Книгите те учат как да четеш самия себе си. Но хората те учат как да живееш.
Свикнали сме да мислим слушането, четенето и писането през различията им, а в „Мадригал“ те непрекъснато се преплитат и допълват. Какво се променя, когато започнем да ги мислим заедно?
Това, което се случва, когато започнем да живеем през взаимовръзките, е, че любовта, която може би някога е паднала в неблагодатна земя и не е дала плод във времето си, възкръсва. Светът е изтъкан от връзки. Това е пулсът на самия живот.
Говориш за писането не като жанр, а като “състояние на ума”. Какво означава това?
Веднъж написах на един приятел, че съм свършила един текст. И той ми отговори:
„Откъде знаеш?“ Много ми хареса този въпрос. Смъртта е част от живота. В Япония цяла една култура е организирана около неперманентността. Дори правата линия се смята за дяволска, а мостовете в японските градини са на зигзаг, понеже, като преминаваш от единия край на другия, се прочистваш. Ти изправяш линията, като свързваш две точки, не тя теб. Същото е и с писането. То не може да бъде отделено от живота. Аз пиша, откакто се помня, и дълго време не публикувах нищо написано с думи. Другите ми книги имат много различна логика, не историята или думите са в основата им. Поемах дълго време този риск, защото, въпреки че не се обръщах към определен жанр, например роман, поема или пиеса, аз реално се занимавам с писането като начин изобщо да бъда в света. Сега за първи път започнах да организирам това мое състояние на ума и тялото. Но почти първите петдесет години от живота си съм писала и живяла, без да се занимавам с определен жанр.
Какво имаше предвид, когато на премиерата на книгата спомена, че писането не може да бъде прозрачно?
Не съм искала да разбулвам животите и изборите на моите героини, не съм се старала да ги разгадая или да проникна в тях. Там, където трябва да останат забулени, съм ги оставила такива. Не пиша и не правя изкуство, за да прониквам в истината. Мисля, че тя сама се разкрива. Правя изкуство, за да продължавам да се уча да обичам. Затова го правя. Истината я оставям в сърцето на всеки, понеже знам и вярвам, че е там. Имам много доверие към онези, които четат или гледат, и ги оставям да си свършат работата, защото тези героини стават техни вътрешни съдържания. Който чете или гледа, дава живот по същия начин, по който и този, който твори.
В практиката ти лекцията, книгата и изследването са преплетени с пърформанса и обратно. Как се разви този подход?
Исках сцената да може да се практикува не през представлението, а като вътрешна сцена, която поставя на фокус мисленето. Преживяното ми се струваше реалното поле за изграждане на езика, който след това превеждаме във форма, но има
начин да се стига до самата форма през процеса и тогава езиковите средства и формата са едно и също нещо. Моят „театър на мисълта“, проект, който започнах през 2008 година, изследва именно връзката между мисълта и перформативността, а формите, които може да приема, са многообразни.
Отсистемите на писане в първата част, където създадох три системи на писане –
време (езикът на яйцето), пространство (кристал) и образ (цветовете на крилата на пеперудите) – самият процес на писане става видим в едно вътрешно мисловно и
сценично пространство, до практическите упражнения по мислене и акустичната сцена.
Това са все понятия от моята работа, които с времето изградих и с които работя. Това е един концептуален репертоар, така както театрите и групите имат сценичен репертоар. Един ден ще трябва да ги опиша в книга и да дам конкретни примери. Може би това ще освободи въображението и на някой друг. Истината е, че с театъра можем да правим много неща. И основното, което можем да правим, е да мислим и да чувстваме. Да създаваме нов и едновременно древен език.
Последното и за мен най-безинтересното (без да искам да звуча провокативно, но го казвам като артист) е представлението. Затова и спрях да правя представления и започнах да пиша книги.
Друго отражение на перформативната ти практика е главната ти роля във филма „Лъст“ на Ралица Петрова, която ти донесе и номинации за най-добра главна роля. Как се случи това участие?
Поканата дойде неочаквано. Почувствах се спокойна пред камерата, докато течаха първите проби с кастинг директорката на филма. Задаваше ми въпроси: „река или море“, „локва или езеро“, и ме снимаше с телефона си. В един момент започнах да отговарям като някой друг. Не в смисъл, че се правех на някой друг, а сякаш между мен и отговорите имаше пространство, някакво много специално място за изследване. Разбрах за смъртта на баща ми, докато бях в Ню Йорк, където започнах да пиша книгата. Всичко това ме озадачи и ме изпълни със съмнения.
Трябва да си призная, че идеята за директна работа с травми ме отблъсква по много причини. И тези съвпадения повече ме объркаха, отколкото да ме обнадеждат.
След това, в един момент, след като бяха минали месеци и се бяхме срещнали с Ралица, си дадох сметка, че вече съм започнала да се привързвам към героинята, а може би и към самия процес на работа, който изградихме с Ралица. И че може би
самата Лилиан ще ми помага, докато се опитвам да я въплъщавам. Когато разбрах, че тази връзка е там, повярвах и приех. Снимането е много трудоемък процес, писането също. Но снимането е от друг характер. Искаше се голяма
издръжливост и здрави нерви. Идеята, че човек е непрофесионален актьор и затова се справя първично, сурово и истинно, за мен е пълна фантазия. Суровостта идва от решенията, които са взети. От изразните средства, които са избрани.
Сега, когато имам идея какви са условията на работа на терен, искам да започна отначало. Това актьорстване в киното ме плени, защото, колкото и да е странно, се чувствам много естествено, в кожата си. Това много ме озадачи. Може би ако бях на двайсет години и бях открила това тогава, щях да положа усилия да се занимавам с това. Това беше много богато на опит събитие в живота ми по много причини.
Има ли връзка между темите в „Лъст“ и „Мадригал“?
Докато работех над героинята, сякаш пишех през тялото си. Или по-скоро оставях камерата да прочете това, което вече беше изписано в тялото. Не съм играла, а се оставих да бъда една версия на себе си, която не харесвам. Оставих изтласкваното, срама, гнева и страха да ме изпълнят. Има един-единствен момент, в който играя във филма. И това е единственият момент, в който директно работя с камерата.
През останалото време погледът ми е на друго място. Не е на мястото, където е камерата. Погледът ми беше фиксиран върху вътрешните съдържания. Едно такова съдържание е темата за отсъствието. За това, че може да живееш в траур по някого или по нещо изгубено цял живот, без да си даваш сметка за това.
Обикновено, когато знаем „кой“, това е само един удобен призрак. Истинските
причини са винаги скрити. Не бива да ни е страх да търсим истината, дори тогава, когато знаем, че има повече от една истина, защото когато търсим истината, търсим нещо друго – себе си, Бог, любовта. Разбирането и приемането са в основата на освобождението. Разбира се, това са мои теми. Има хора, за които тези неща са маловажни. Те стигат до себе си по други пътища.
Какво предстои за теб и „Мадригал“?
Надявам се да продължа да пиша. Да имам време да пиша, да редактирам и да предавам ръкописите си за издаване. Искам да правя само това. Може би и да се снимам отново в киното. Всеки миг, в който не пиша, страдам. Не се превъзнасям, наистина е така. Преживявам го така, сякаш някой краде от времето ми и аз съучаствам в това престъпление. Много време ми отнема всичко. Страшно съм бавна. А животът не е безкраен. А на книгата се моля да намери път до сърцата на читателите си. Да ги открива и да ги приютява в езика си. Да им казва: „Има място за всички под слънцето. Има място и за теб. Твоята история е важна.“
Има ли нещо, за което не те попитахме, а е важно да споменем?
Искам да кажа накрая, че без любов сме нищо. И дори тогава, когато се стремим да се превърнем в нищо, като светците, пак ни е нужна любов.
Снежанка Михайлова,
1.07.2026
София