„Различията не трябва да бъдат пречка за принадлежността“: разговор с Бетюл Айдън

Бетюл Айдън е визуална артистка и фотографка, родена в Турция и базирана в Германия. Нейните творби изследват женския свят, социалните очаквания и семейните роли. В творчеството си тя използва тялото, домашната среда и жестовете на близост като начин да изследва паметта и семейството. Практиката ѝ е едновременно документална и концептуална, изпълнена с напрежение: между вътрешната истина и външните изисквания, между принадлежността и отчуждението отвъд границите, между знанието, което тялото носи в себе си, и ролите, които се изисква от него да изпълнява.

Повод за нашия разговор е участието ѝ в изложбата на Гьоте-институт „Преосмисляне на семейството: феминистки перспективи през обектива“, курирана от д-р Калина Брейлсфорд. Проектът събира творби на няколко артисти, сред които Агнеш Бихари, Анабел Могадам, Aрти Дурайсами. Той разглежда семейството като променяща се структура, отвъд традиционните роли. В този контекст фотографиите на Айдън се открояват с вниманието си към ежедневните моменти и изследването на принадлежността.

Личен архив - Бетюл Айдън

- Какво Ви вдъхнови за тази изложба - имаше ли конкретен момент, в който проектът престана да бъде просто идея и се превърна в нещо, което почувствахте, че трябва да реализирате? Какво Ви даде окончателния тласък да го направите?

Като част от груповата изложба „Преосмисляне на семейството: феминистки перспективи през обектива“ представям  „Между домове” - продължаващ художествен изследователски проект, който изследва чувството за принадлежност, грижата и многобройните начини, по които хората създават свой дом в контекста на различни преживявания на отчуждение. Проектът не започна с ясна концепция или с повратен момент. Започна интуитивно, от моя собствен опит. Откакто станах майка на две малки деца, докато живеех в чужбина, все повече осъзнавах патриархалните, институционалните и културните структури, които оформят ежедневието ми. Установих, че постоянно се опитвам да балансирам между художествената си работа и грижите за децата в различни езици, култури и очаквания, като същевременно се опитвам да запазя усещането за дом и принадлежност.

Триседмичната резиденция в София ми предостави времето и пространството да започна да си задавам тези въпроси извън рамките на собствения ми опит. Исках да разбера как хората създават и поддържат чувство за принадлежност, когато връзката им с дома, семейството, общността или дори собствената им идентичност е нестабилна. Това, което започна като лично проучване, постепенно се разшири чрез разговори с хора, чиито коренно различни преживявания преобразиха самия проект. 

Започнах да разбирам отчуждението  в по-широк смисъл. „Между домове“ се превърна в начин да изследвам как хората реагират на тези различни форми на изместване: как поддържат взаимоотношения, създават чувство за принадлежност и се грижат един за друг в условия, в които все повече се очаква грижата да се поема на лично ниво.

Самата изложба е резултат от програмата за артистични резиденции, свързваща Гьоте-институт София, Ченай и Будапеща. Художнички, работещи с обектива, от България, Германия, Унгария и Индия прекараха по три седмици в един от трите града, разработвайки нови творби, основани на феминистки перспективи. След резиденцията продължихме да се срещаме, да четем и да развиваме идеите си заедно, а изложбата се зароди от този продължаващ диалог.

Личен архив - Бетюл Айдън

- Как протече процесът за Вас? Какво ще запомните завинаги от работата по тази изложба?

Пристигнах в София в началото на 2026 г., без да знам дали ще успея да установя връзка с хората, но благодарение на щедростта на местни организации и частни лица се запознах с хора с много различни преживявания и истории. Прекарването на време с тях, изслушването им и постоянните срещи с тях постепенно преобразиха проекта. Преживяванията им разшириха разбирането ми за семейството, грижата и принадлежността по начини, които никога не бих могла да предвидя. В същото време моето собствено семейство стана част от изследването. Записах разговори с партньора ми и децата ми, опитвайки се да разбера какво означава да бъдеш майка от разстояние и как художествената практика и грижата непрекъснато си влияят взаимно. Вместо да разделям тези две форми на труд, исках работата да признае, че те са дълбоко преплетени.

Това, което ме изненада, беше колко охотно хората говореха толкова откровено за своите преживявания, свързани с чувството за принадлежност и непринадлежност. Това ме накара да осъзная, че не задавам просто лични въпроси. Докосвам се до нещо, което много хора вече усещат. Някои участници предпочетоха да не продължат с проекта и аз напълно уважавах решението им. Това ме накара да се замисля дълбоко какво означава да бъдеш забелязан и дали да бъдеш видим винаги е избор. Тези преживявания оформиха формалния език на работата. Не се виждат лица — нито на участниците, нито моето собствено. Като фотограф обикновено аз съм тази, която наблюдава. Но от хората, чиито семейни структури излизат извън нормата, постоянно се очаква да бъдат видими, различими и разгадаеми за системите, които ги наблюдават, проследяват и категоризират. Не исках да повтарям тази динамика. В моите автопортрети отражението ми винаги е скрито от фотоапарата, който държа. Поставих се сред хората, които снимах, а не над тях — едновременно наблюдател и наблюдаван. Снимките работят чрез фрагменти, никога не показват целия човек, никога не разказват цялата история. Есеистичният филм работи по същия начин, наслагвайки околния звук с фрагменти от телефонни разговори на различни езици. Не всичко в тази инсталация е достъпно за всеки, и мисля, че това е правилно.

- Какво означават за Вас семейството и чувството за принадлежност?

Когато започнах да работя по този проект, разбирането ми за семейството и принадлежността се основаваше предимно на собствения ми опит. Моето семейство е формирано от различни езици, култури и миграционни истории. Ние не принадлежим изцяло към една-единствена култура, и това ме накара дълго да размишлявам върху това какво означава да създадеш усещане за дом и принадлежност, докато носиш в себе си различни места и култури. Искам да помогна на децата си да пуснат корени там, където живеят, като същевременно носят в себе си всички тези различни части от своя произход. Отглеждайки две деца в Германия без близки роднини, усещам тежестта на това социално очакване, че нашето малко ядрено семейство трябва да се справя с всичко само. Силно индивидуалистичните общности могат да оставят хората сами с техните трудности, докато по-колективните такива може да предлагат по-силни форми на подкрепа, но също могат да се свързани с очаквания за приспособяване към традициите. Интересува ме какво може да съществува отвъд тази дихотомия: общности, които създават пространство както за индивидуална свобода, така и за взаимозависимост.

Личен архив - Бетюл Айдън

Но благодарение на този проект моето разбиране за семейството се разшири отвъд собствения ми опит. Срещнах различни форми на родствени връзки и подкрепа: избрани семейства, куиър родствени връзки, приятелства, които поемат ролята на семейство, и хора, които създават системи за грижа извън биологичните връзки. Това ме накара да се замисля колко ограничена все още е нашата доминираща представа за семейството. То може да приема много форми и вярвам, че нашите общности и институции трябва да признаят това и да станат по-отзивчиви към реалните начини, по които хората живеят и се грижат един за друг. Мисля, че трябва да разглеждаме различията си не като пречки, а като нещо, което може да обогати начините, по които живеем заедно.

- Какво Ви научи този проект, което не бихте могли да научите само чрез четене или проучвания?

Въпросът за видимостта ме накара да се замисля много. Станах по-съзнателна за това как хората се оформят според очакванията на обществата и общностите, в които живеят: какво се чувстват способни да покажат, какво избират да скрият и кога се чувстват в безопасност да бъдат забелязани. Двама участници решиха да не продължат на различни етапи от проекта. Аз напълно уважавах това решение, но то остана в съзнанието ми.  Това ме накара да се замисля за цената на видимостта, за това кой решава дали да бъде видян и при какви условия. Това са въпроси, които самата работа се опитва да постави.

По време на резиденцията за първи път бях далеч от децата си, докато записвах разговорите си с тях и съпруга ми. Въпреки че бях далеч от дома само временно, този опит ми позволи да внеса в работата нещо, което вече познавах отблизо: колко грижи се очаква ядрените семейства да поемат сами всеки ден. Това обогати проекта не по-малко от разговорите ми с участниците. Сливането между художественото изследване и живия опит е нещо, което не бих могла да предвидя само чрез четене.

- Ако тази изложба бъде преразгледана след 30 години, какво според Вас ще изглежда най-различно?

Надявам се, че почти всичко ще изглежда различно. Надявам се, че обществото ще е станало по-интерсекционално и че много от въпросите, които обсъждаме сега, ще изглеждат като въпроси от миналото.

Но когато погледнем назад, виждаме и колко дълбоко вкоренени са тези фундаментални структури. В изложбата се позовавам на книгата на Адриен Рич „ Родена от жена “, написана преди петдесет години, и голяма част от нея все още изглежда напълно актуална. Ставаме все по-осведомени и нашето разбиране за пола, семейството, грижата и идентичността се развива, но основните структури често остават същите. Понякога ми се струва, че се опитваме да впишем тази нова осъзнатост в институции и системи, които все още са фундаментално патриархални, вместо да поставяме под въпрос и да трансформираме самата рамка. Надявам се, че след тридесет години няма просто да сме станали по-добри в приспособяването на хората към съществуващите структури. Надявам се, че самите структури ще са се променили.

- Какво се надявате зрителите да отнесат със себе си, след като напуснат изложбата?

Надявам се хората да си тръгнат с усещането, че не са сами. Много хора изпитват чувство на бездомност по най-различни начини. Надявам се, че творбата ще насърчи зрителите да се замислят колко дълбоко сме взаимозависими и да осъзнаят, че всеки човек носи множество идентичности и преживявания, които може да не са веднага видими. Различията не трябва да бъдат пречка за принадлежността - тя може да обогати начините, по които живеем заедно.

Надявам се също така зрителите да поставят под въпрос някои от структурите, които приемаме за даденост: идеята, че семейството трябва да бъде нормативна или ядрена единица, очакването, че грижата трябва да остане частна отговорност, и бинарните начини на мислене, породени от патриархалните системи. Тези структури засягат всички нас, включително и мъжете. В крайна сметка се надявам изложбата да отвори възможността да си представим други начини да бъдем семейство, да се грижим един за друг и да принадлежим един към друг.

Интервюто с Бетюл Айдън разкрива погледа на артист, който вижда семейството като живо, променящо се пространство, където се преплитат лична история, социални очаквания и желание за свобода. Нейните творби напомнят, че визуалното изкуство може да бъде не само отражение, но и инструмент за преосмисляне на това кои сме и как си влияем взаимно.

Изложбата може да видите в Гьоте-институт в град София до 31 август.

Авторка: Румена Димитрова