Анатомията на „Performative Male“: Платнени чанти, бел хукс и айсматча
Той носи платнена торбичка с логото на независима книжарница, закачил е плюшено Labubu за ключовете си и пие айсматча с овесено мляко. В джоба си носи тампон – за всеки случай, ако някоя жена наоколо има нужда, а разговорите му започват с реплики като „Като феминист…“, „Моят терапевт каза…“ или цитати от бел хукс. Добре дошли в света на „Performative Male“ („перформативния мъж“) – новият архетип, който завладя социалните мрежи, университетските кампуси и попкултурния дискурс. Трендът набра широка популярност през 2024 и 2025 г. в средите на TikTok и Instagram, а през 2026 г. окончателно се утвърди като обект на социологически и културни анализи. Но защо съвременният феминистки дискурс е толкова раздвоен между иронията, раздразнението и теоретичния прочит на това поведение?
Концептуално „перформативният мъж“ обозначава субект, който възприема и публично демонстрира външните естетически и езикови маркери на прогресивните среди, без зад тях непременно да стои реална промяна на ценностите. Той носи тениски с надпис „The Future is Female“, чете книги на Джоан Дидиън или Сали Руни и цитира Симон дьо Бовоар. В медийното пространство този феномен, характерен предимно за САЩ и Западна Европа, се разглежда като еволюция на предходни социокултурни типове – „софт бойс“ (soft boys) или „мъже манипулатори“. Макар у нас темата вече да се появява в отделни публикации и медийни коментари, водещ в България остава традиционният консервативен модел на мъжествеността. Затова „перформативният мъж“ функционира тук предимно като внесен дигитален архетип и онлайн категория, а не като утвърдена социална реалност.
Според наблюдения, цитирани в публицистични анализи на издания като Columbia Spectator и Elle, критиката се фокусира върху факта, че зад кадифената обвивка от емоционална интелигентност често се крие користолюбиво използване на феминисткия дискурс. Тук наблюдаваме пряко капитализиране върху каузи, извоювани от жените – прогресивният език се трансформира в стратегия за трупане на социален капитал или за лична романтична изгода („female gaze“). Проявява се паразитна динамика: перформативният мъж консумира готовите концепции и емоционалния труд на феминизма като комфортен моден аксесоар, без обаче да поема реална отговорност за деконструиране на собствената си патриархална привилегия.
Когато през 2025 и 2026 г. феноменът преля от дигиталното пространство към реалната градска среда, в градове като Ню Йорк, Сан Франциско, Берлин и Лондон започнаха да се провеждат полусатирични конкурси за „Най-перформативен мъж“, привличащи стотици участници и зрители. В тях мъже дефилират с жични слушалки, кучета назаем и мандолини, които сами признават, че „не знаят как да свирят, но ползват за начало на разговор“. От гледна точка на социологията на медиите това поставя въпроса за превръщането на автентичността в спектакъл. Както отбелязва изследователката Перниле Кок-Йенсен (Research World), за поколението Z границата между автентичност и пърформанс е структурно заличена – субектът функционира като „мудборд“ или колаж от грижливо подбрани противоречия. В тази рамка представянето не крие реалността, а самата перформативност се превръща в новата реалност.
От друга страна, теоретичният анализ на феномена неизбежно се сблъсква с концепцията за родовата перформативност, развита от Джудит Бътлър. Както изтъква журналистът Джеймс Фактора в публикация за „them“, самият род по силата на своята същност е перформативен – той се състои от повторение на стилизирани социални актове. В този контекст етикетът „перформативен мъж“ се оказва почти тавтологичен. Есеистката Рейчъл Конъли (The Guardian) също отбелязва, че възприемането на определен стил и поведение с цел повишаване на привлекателността е стандартен социален механизъм, а не ново увреждане на характера.
Появява се парадокс: ако всяко мъжко усилие за възприемане на по-меки, грижовни или емпатични модели на поведение се брандира с подигравателния етикет „перформативно“, възниква риск от санкциониране на самия опит за излизане от традиционната мъжественост.
Критиката към перформативния мъж разкрива съществено разминаване между символната естетика и действителната социална ангажираност. Основният проблем се съдържа именно в тази потребителска приватизация на феминизма като личен бранд. Истинската подкрепа за каузата не се съдържа в марката на платнената торбичка или съдържанието на плейлиста в Spotify, а в равнопоставено разпределение на емоционалния труд, активно противопоставяне на сексизма в изцяло мъжки среди и подкрепа за реални институционални промени. В същото време културният процес изисква време – ако един субект посяга към феминистка литература първоначално от суета или стремеж за себеутвърждаване, съществува възможност зад външния жест постепенно да се оформи и искрено вътрешно възприемане на тези идеи. В крайна сметка деконструкцията на патриархалните модели се нуждае от устойчива практика и дълбочина, а не просто от контрол върху модния подиум на социалните мрежи.
Автор: Мария Испиридонова
Източници:
Comments