top of page
  • vechernicamedia

Невидимият живот на Айлин Блеър: „съпругата на Оруел“

Има един стих, който ме умисля от поне 30 години: „На жената на Буда не ú е било приятно да бъде сама до края на живота си.“ Стихотворението на Рут Силкок описва съдбата на съпругите на велики мъже, които са били неглижирани, докато заетите им съпрузи - издигани в обществото. През 90-те години на ХХ век, идеята, че ролята на съпругата представлявала аспект от патриархалното потисничество вече е широко приета и неоспорима. 



Не е изненадващо: това е коренът на феминистката мисъл, откакто Шарлот Пъркинс Гилман повдига въпроса за съпружеството и слугуването в “Жени и икономика” през 1898 г., а Мери Уолстънкрафт настоява, че жената е нещо повече от собственост на мъжа в “Защита на правата на жената” още  през 1792 г.


Напоследък се замислям дали феминизмът не е обект на проклятие в стил „Омагьосан ден“, където всичките ни познания биват периодично изтрити. През 2017 г. писателката Ана Фъндър, най-известна със Stasiland, трудно преглъща откровенията на #MeToo, осъзнавайки за пръв път, че като съпруга тя поема по-големия дял от родителската и домакинската работа. 

Обръща се към Джордж Оруел, за да разбере потисничеството си по-добре, но в сенките открива емблематичната фигура на съпругата му Айлийн, чиято история използва, за да прокуди чувствата си. 



Айлийн О'Шонеси била умно и независимо момиче от заможно семейство с диплома от Оксфорд. Запознала се с Оруел на едно парти през 1935 г. и е  очарована от този висок, непохватен, възрастен мъж, че когато той ѝ предлага брак на следващата им среща, тя приема. Двамата се установяват в една малка ферма в провинцията на Хартфордшър, където бързо става ясно, че от Айлийн се очаква да изпълнява задачите на редактор, готвачка и магазинерка, да се грижи за кокошките, да чисти и да влезе в ролята на отдадена медицинска сестра (Оруел е страдал от гръдни инфекции, които по това време още не са били диагностицирани като туберкулозата, която по-късно ще доведе до смъртта му.)


За степента, в която се наслаждава на новия си живот, може да се съди по остроумното писмо до най-добрата ѝ приятелка Нора Саймс, едно от шестте, открити през 2005 г: “Загубих навика си да водя точна кореспонденция през първите няколко седмици от брака, защото се карахме толкова често и наистина горчиво, че помислих как мога да спестя време и да напиша писмо до всички, когато извърша убийството или раздялата.” Този  “черен” хумор е бил бронята на Айлийн, нейният начин да премине през все по-изтощаващите и тревожни периоди.



Не изминала и година преди Оруел да се включи като доброволец в гражданската война в Испания. Оруел служи с Работническата партия за марксистко обединение(ПОУМ), лява комунистическа партия, която не след дълго завършила в черния списък на Сталин и била подложена на ужасяваща чистка. Изглежда сякаш  тя е била по-политически ангажирана от него, управлявайки ефективно офисите на ПОУМ и поемала огромни рискове, когато започнала чистката. 


Айлийн продължила да пише своите хитри, горчиви писма и през Втората световна война, намирайки поводи за самоирония дори когато започнали бомбардировките. Тя работила в Министерство на информацията работа, която ненавиждала, за да издържа болния си и разорен съпруг. Нейни приятели разпознали остроумните ѝ отпечатъци по „Фермата на животните“, първоначално планирана от Оруел да бъде обикновено описание на беззаконията на сталинизма. През лятото на 1944г. тя се съгласява с новооткритото желание на Оруел да си осиновят дете, нагърбвайки се с тежките родителски задачи сама,  след като той решава да замине за Европа като репортер, толкова внезапно, че пропуска делото за осиновяването.


Последните й писма до Оруел са болезнени четива. Тя имала нужда от операция и му писала, за да го помоли за позволение. Въпреки всички медицински грижи, от които той се нуждаел, Айлийн се притеснявала за цената на операцията и написала следното потресаващо изречение: „Това, което ме притеснява, е че наистина мисля, че не си струвам парите.“ Писмото не стигнало до Оруел навреме. Без отговор, тя избрала най-евтината процедура, която се предлагала. Айлийн починала на операционната маса, но не и преди да напише последното си писмо, което се изчерпва с настъпването на анестезията и показва чист ужас под умелите пластове стоицизъм и решително, упорито остроумие.



Биографите на Оруел не се отнесли добре към Айлийн, подобно на четирите госпожи Хемингуей и двете госпожи Харди, и без съмнение на всяка друга жена, която е имала нещастието са стане съпруга на велик мъж. Ясно се вижда, че съпругът ѝ е очаквал огромно количество неплатен труд и е отказвал да обръща внимание на физическото ú здраве. Писмата на Айлийн разкриват и множеството изневери на Оруел. По-късно в публичното пространство се появява информацията, че Оруел е насилил сексуално своя партньорка. Начинът, по който Айлийн е третирана приживе и след смъртта си не е случаен – омаловажаващата безразличност е част от постоянното патриархално принизяване на жените – в най-добрия случай помощничка, а в най-лошия – отблъскваща уличница или грубиянка.  



Източник:



Автор: Olivia Laing


Превод: Румена Димитрова







Comments


bottom of page