Иравати Карве: жената, която оспорва нацистките расови теории
- vechernicamedia
- 17 hours ago
- 4 min read
Родена в Индия през 1905 г. под британско управление и във време, когато жените не са имали много права и свободи, Иравати Карве прави немислимото: следва висше образование в чужда държава, става университетски преподавател и първата жена антрополог в Индия.
Освен това се омъжва за мъж по свой избор, плува по бански, кара скутер и дори се осмелява да се противопостави на расистката хипотеза на научния си ръководител - известен немски антрополог на име Ойген Фишер.
Нейните трудове за индийската култура и цивилизация, както и за кастовата ѝ система, са новаторски и са част от учебната програма на индийските колежи. Въпреки това тя остава неясна фигура в историята и много неща за живота ѝ остават неизвестни.
Новата книга, озаглавена „The Remarkable Life of Irawati Karve“, написана от внучката ѝ Урмила Дешпанде и академик Тиаго Пинто Барбоса, хвърля светлина върху нейния завладяващ живот и многото трудности, които преодолява, за да прокара вдъхновяваща пътека за жените и мъжете, дошли след нея.
Родена в Бирма (днес Мианмар, а по това време индийска територия), Иравати е кръстена на река Иравади. Единственото момиче сред шестима братя, тя е обгрижвана от семейството си и отгледана в комфортни условия. Животът на младото момиче обаче поема по неочакван път, в резултат на което тя преживява събития, които я оформят като личност. Освен със силни жени, животът на Иравати се пресича и със съпричастни, прогресивни мъже, които я подкрепят.
На седем години тя е изпратена в пансион в Пуна, където се запознава с Р. П. Паранджпи, виден педагог, чието семейство неофициално осиновява Иравати и я отглежда като своя.
В дома на Паранджпи младото момиче се запознава с начин на живот, който възхвалява критичното мислене, дори ако това означава да върви срещу течението. Паранджпи, когото Иравати нарича с обич „аппа“ или „втория си баща“, е човек, който далеч е изпреварвал времето си.
Той е директор на колеж, убеден поддръжник на женското образование, както и атеист. Чрез него Иравати открива завладяващия свят на социалните науки и тяхното въздействие върху обществото.
Когато Иравати решава да защити докторантура по антропология в Берлин, въпреки възраженията на биологичния си баща, тя намира подкрепа в лицето на Паранджпи и съпруга ѝ Динкар Карве, професор по естествени науки.
Тя пристига в германския град през 1927 г. и започва да следва под ръководството на Фишер, известен професор по антропология и евгеника.
По онова време Германия все още се е съвземала от последиците от Първата световна война, а Хитлер все още не се бил е издигнал на власт, но призракът на антисемитизма е започвал да се надига грозно. Иравати става свидетел на тази омраза, когато един ден научава, че еврейски студент в нейната сграда е бил убит.
В книгата авторите описват страха, шока и отвращението, които Иравати изпитва, когато вижда тялото на мъжа да лежи на пешеходната пътека пред сградата ѝ, а по бетона се е стичала кръвта му.
Иравати се бори с тези емоции, докато работи по дипломната работа, възложена от Фишер: да докаже, че белите европейци са по-логични и разумни и следователно расово по-висши от небелите европейци. Това включва щателно изучаване и измерване на 149 човешки черепа.
Фишер изказва хипотезата, че белите европейци имат асиметрични черепи, за да могат да разположат по-големи десни фронтални лобове, което се предполага, че е признак за по-висока интелигентност. Изследването на Иравати обаче не открива връзка между расата и асиметрията на черепа.
Тя смело представя откритията си, рискувайки гнева на своя ментор и дипломата си. Фишер ѝ дава най-ниската оценка, но изследването ѝ критично и научно отхвърля използването на човешките различия за оправдаване на дискриминацията. (По-късно нацистите ще използват теориите на Фишер за расовото превъзходство, за да прокарат своите идеи, а Фишер ще се присъедини към нацистката партия.)
През целия си живот Иравати проявява тази смелост, съчетана с безкрайна съпричастност, особено към жените, с които се среща. По времето, когато е немислимо жена да пътува твърде далеч от дома си, след завръщането си в страната Иравати пътува до отдалечени села в Индия, понякога с колегите си мъже, друг път с учениците си и дори с децата си, за да изучава живота на различни племена.
Тя се присъединява към археологически експедиции за извличане на кости на 15 000 години, свързвайки миналото с настоящето. Тези изтощителни пътувания я отвеждат дълбоко в горите и пресечените местности в продължение на седмици или месеци, като в книгата се описва, че е спала в хамбари или легла на камиони и често изкарвала дни с малко храна.
Иравати смело се изправя и срещу обществените и личните предразсъдъци, докато общува с хора от всички слоеве на обществото. Авторите описват как Иравати, читпавански брамин от традиционно вегетарианска хиндуистка общност от висшата каста, смело яде частично сурово месо, предложено от племенен водач, когото тя иска да изучава. Тя разпознава това като жест на приятелство и тест за лоялност, като реагира с откритост и любопитство.
Обучението ѝ поражда дълбока съпричастност към човечеството, което по-късно я кара да критикува фундаментализма в различните религии, включително индуизма. Тя вярва, че Индия принадлежи на всеки, който я нарича свой дом.
В книгата се разказва за момент, в който, размишлявайки върху ужасите, причинени от нацистите на евреите, в съзнанието на Иравати настъпва поразително осъзнаване, което завинаги променя представата ѝ за човечеството.
„В тези размисли Иравати научи най-трудния от уроците на индуистката философия: всичко това си и ти“, пишат авторите.
Иравати умира през 1970 г., но нейното наследство продължава да съществува чрез творчеството ѝ и хората, които то продължава да вдъхновява.
Източник:
Автор: Черилан Молан (Cherylann Mollan)
Превод: Мария Испиридонова
Comments