Историята на утвърдените феминистки движения в САЩ условно се разделя на четири различни периода.
(източник: https://www.history.com/news/feminism-four-waves)
От средата на XIX век организираните феминистки движения в САЩ призовават да се осигури по-голяма политическа, икономическа, културна свобода и равенство на жените. Въпреки това не всички тези движения са си поставяли едни и същи конкретни цели, прилагали еднакви подходи към активизма или са включвали едни и същи групи жени в своите призиви за обединение. Поради поколенческите различия често виждаме как феминизмът се разделя на четири отличителни вълни, всяка от които приблизително съответства на различен отрязък от време.
Концепцията за „вълните на феминизма“ се появява за пръв път в края на 60-те години на ХХ век като начин за разграничаване на формиращото се по това време женско движение от по-ранното движение за права на жените, възникнало през 1848 г. с Конвенцията в Сенека Фолс. Същевременно идеята за „втора вълна“ свързвала движението с по-ранните активисти в дългата и достойна борба за правата на жените.
Критиците на концепцията за “вълните” твърдят, че тя прекалено много опростява една по-сложна история, като приема, че в който и да е момент от нея съществува само един определен тип феминизъм. Всъщност всяко движение включва по-малки, припокриващи се подгрупи, които често са в противоречие помежду си. Независимо че концепцията за „вълните“ със сигурност е несъвършена, тя остава полезен инструмент за описване и разбиране на бурната история на феминизма в Съединените щати - от началото му при Сеника Фолс до активизма на епохата на #MeToo в социалните мрежи.
Първа вълна: 1848-1920 г.
Първото организирано движение, целящо извоюване на женски права в САЩ, започва през юли 1848 г. с конвенцията, организирана от Елизабет Кейди Стантън и Лукриша Мот в Сеника Фолс, Ню Йорк. Присъстващите подписват Декларация на мненията, в която се утвърждава равенството на жените с мъжете, и приемат дузина решения, призоваващи за различни конкретни права, включително правото на глас.
(източник: https://www.history.com/news/feminism-four-waves)
Въпреки че ранното движение за правата на жените е свързано с аболиционизма, приемането на 15-ата поправка през 1870 г. разгневява някои лидери в борбата за правата на жените, които негодуват, че чернокожите мъже получават избирателно право преди белите жени. По същия начин движението за женски суфражизъм до голяма степен изключва чернокожи феминистки като Соуджърнър Трут и Айда Б. Уелс. Въпреки че ратификацията на 19-ата поправка през 1920 г. изпълнява основната цел на първата вълна на феминизма, да гарантира на белите жени правото да гласуват, чернокожите жени и други цветнокожи жени се сблъскват с непрекъснати пречки до приемането на Закона за избирателните права през 1965 г.
Втора вълна: 1963 г. - 80-те години
През 1963 г. Бети Фридан публикува книгата „The Feminine Mystique“, в която твърди, че жените се съпротивляват на ограниченията на своите роли на съпруги и майки. Книгата постига огромен успех, продава се в 3 млн. екземпляра за три години и поставя началото на събитията, превърнали се във втората вълна на феминизма. Вдъхновени от движението за граждански права и протестите срещу войната във Виетнам, феминистките от втората вълна призовават за преоценка на традиционните роли на половете в обществото и за прекратяване на половата дискриминация.
Феминизмът - или „освобождението на жените“ - набира сила като политическа сила през 70-те години на 20 век, когато Фридан, Глория Стейнъм и Бела Абзуг основават Националната политическо обединение на жените през 1971 г. Най-важните моменти от втората вълна включват приемането на Закона за равното заплащане и знаковите решения на Върховния съд по делата Грисуолд срещу Кънектикът (1965 г.) и Роу срещу Уейд (1973 г.), свързани с репродуктивните права. Но въпреки че през 1972 г. Конгресът одобрява Поправката за равните права, консервативната реакция довежда до това тя да не бъде приета от необходимия брой щати за ратификация.
(източник: https://www.history.com/news/feminism-four-waves)
Подобно на движението за изборни права, феминизмът от втората вълна е критикуван за това, че в центъра му стоят привилегировани бели жени, и някои чернокожи жени създават свои феминистки организации, включително Националната чернокожа феминистка организация (NBFO). Въпреки постиженията си движението за освобождение на жените започва да губи инерция до 1980 г., когато консервативните сили довеждат Роналд Рейгън в Белия дом.
Трета вълна: 90-те години -
Въпреки че постиженията на втората вълна на феминизма несъмнено са довели до повече равенство и права за жените, движението, което се появява в началото на 90-те години, се концентрира върху решаването на все още съществуващите проблеми, включително сексуалния тормоз на работното място и липсата на жени на ръководни постове. Ребека Уокър, дъщерята на лидерката на втората вълна Алис Уокър, обявява настъпването на “третата вълна” на феминизма през 1992 г., докато гледа как Анита Хил дава показания пред Сенатската комисия по правни въпроси за обвиненията си за сексуален тормоз срещу кандидата за член на Върховния съд Кларънс Томас. През същата тази година, наречена “годината на жената”, в Конгреса са избрани невиждан дотогава брой жени.
(източник: https://www.history.com/news/feminism-four-waves)
Приели духа на бунта, вместо на реформата, феминистките от третата вълна насърчават жените да изразяват своята сексуалност и индивидуалност. Много от тях възприемат по-традиционен стил на обличане и рутина, дори отхвърляйки термина „феминистка“ като начин да се разграничат от своите предшественици от втората вълна. Групите от типа на Riot grrl, като Bikini Kill, Bratmobile и Heavens to Betsy пренасят своята версия на феминизма в поп музиката чрез песни, които разглеждат проблемите на сексизма, патриархата, насилието, расизма и изнасилването.
Феминизмът от третата вълна се стреми да бъде по-включващ и по отношение на расата и пола. Особено влияние в тази област оказва работата на Кимбърли Креншоу върху концепцията за “интерсекционалност/пресеченост” или за това как видовете потисничество (основано на раса, класа, пол и т.н.) могат да се припокриват. Феминистките от третия етап също се позовават на работата на Джудит Бътлър, като в този тип интерсекционален феминизъм се включва и подкрепата за правата на транс хората.
Четвърта вълна: Настоящето
(източник: https://www.history.com/news/feminism-four-waves)
Въпреки че четвъртата вълна на феминизма е сравнително трудна за дефиниране - някои хора твърдят, че тя е просто продължение на третата вълна - появата на интернета със сигурност е довела до нов вид активизъм, поддържан от социалните мрежи. Започнато от Тарана Бърк през 2007 г., движението #MeToo се разрази през 2017 г. след разкритията за сексуалните посегателства на влиятелния филмов продуцент Харви Уайнстийн.
В допълнение към търсенето на отговорност за действията на влиятелни мъже, четвъртата вълна насочва вниманието към системите, които позволяват извършването на такива нарушения. Подобно на своите предшественички във феминистката кауза, те също така продължават да се борят с концепцията за интерсекционалността, и това как движението може да бъде приобщаващо и представляващо за хора от всяка сексуална ориентация, раса, класа и пол и други идентичности.
Автор: Sarah Pruitt
Превод: Румена Димитрова
תגובות