Превод: Иванжелина Трендафилова
Оригинал: The Guardian
Артемизия Джентилески превръща ужасите в собствения си живот (репресия, несправедливост, насилване) в дръзки библейски картини, които са боен вик за потиснатите от ренесансовото общество жени. Защо обаче изключителният ѝ гений е толкова пренебрегван?
Две жени придържат мъж на легло. Едната притиска дланта си върху главата му, за да не се надига от матрака, а другата придържа тялото му на място. И двете жени са със стройни телосложения и силни ръце, но все пак се изисква цялата им сила да задържат жертвата си неподвижна, докато едната от тях прерязва гърлото му с меч. Кръвта се излива жестоко, но убийцата няма да спре докато цялата му глава не бъде отстранена. Очите на жертвата са широко отворени, осъзнаваща точно какво му се случва.
Умиращият мъж е Олоферн, враг на Израилтяните в Стария Завет. Младата жена, която го обезглавява е Юдит, божествено избраната му убийца. Същевременно мъжът е и италианският художник Агостино Таси, а жената с меча е Артемизия Джентилески, нарисувала картината. Може да се каже, че картината е автопортрет.
Оцелели са две големи кървави картини на Юдит и Олоферн от Джентилески, една в Каподимонте, Неапол и една в Уфици, Флоренция. Картините са почти идентични с изключение на един детайл – в Неапол, роклята на Юдит е синя, а във Флоренция – жълта. Сякаш изображението е кошмар, който Артемизия продължава да има – последното действие на трагедия, която се повтаря безкрайно в главата ѝ.
„С думи и действия се е борила срещу мъжкото насилие, което доминира в света около нея“
„Това е пръстенът, който ми даде и това са ти обещанията!“ е викала Джентилески докато е била измъчвана в Римската съдебна зала през 1612 г. Около пръстите ѝ са били обвити въжета, които са се затягали постепенно. Срещу нея в съда седял насилникът ѝ без никой да помисли да изтезава него. Несломена от болката, тя продължава да повтаря, че признанието ѝ за изнасилването е истина.
Джентилески е била един от най-добрите барокови художнички и една от най-брилянтните последователки на Караваджо, чиято плашеща картина на Юдит и Олоферн повлиява нейната. Тя е и една от звездите в „Отвъд Караваджо“, епичен преглед на неговите съперници и ученици, открит в Националната Галерия в Лондон. С думи и действия се е борила срещу мъжкото насилие, което доминира в света около нея.
Джентилески е постигнала нещо, което е толкова необичайно, почти невъзможно, че заслужава да бъде един от най-познатите художници в света. Не само заради това, че успява да стане успешен артист във време, в което ученията и академиите не отварят вратите си за жени. Тя е направила нещо, което другите рядко срещани Ренесансови жени художници не са успели: създала е своя лична визия. Творбите ѝ са автобиографични. Успява да вложи живота си в изкуството си точно като Фрида Кало, Луиза Буржоа и Трейси Емин.
И що за злочест живот е бил? В дивия свят на изкуството по време на Караваджо, художниците са били богати, надменни и са имали възможността да правят всичко, което си поискат стига да са добри в очите на църквата.
Баща ѝ, Оразио, също изкусен художник, е близък приятел на Караваджо. Джентилески вероятно е имала възможността да се срещне с Караваджо няколко пъти, докато е била дете: възможно е даже той да я е насочил към изкуството. Това ни дава прекрасен поглед към детството на Джентилески. За съжаление, когато Артемизия навършва 13 години, Караваджо влиза в конфликт с църквата и изчезва, а Оразио и дъщеря му не виждат вдъхновението си никога повече.
Единственият начин млада жена да има възможността да се докосне до уменията да твори професионално в бароковата ера, е това да бъде дъщеря на художник. Изглежда Оразио е имал голяма амбиция за дъщеря си – все пак ѝ е дал удивително класическо име. И докато тя е развивала уменията си, той наема художника Агостино Таси да дава уроци на дъщеря му. По-късно, през 1612 г., Оразио обвинява Таси в изнасилването на Артемизия.
Последвалият съдебен процес продължава седем месеца и успява да разтърси целия Рим. Популяризира името на Джентилески, за съжаление по най-лошия начин. Изненадващо, всяка дума от процеса е запазена и до ден днешен, а преписът отваря прозорец към живота на артистите по онова време.
Джентилески ни проговаря в този 400-годишен документ с красноречив, смел и завладяващ глас. Тя е рядък пример за жена в Ренесанса, която взема позиция срещу потисничеството, което е било част от ежедневието.
„Скубех косите му и хванах члена му толкова жестоко, че успях да откъсна парче кожа“
Таси се е промъкнал в стаята ѝ и е започнал да ѝ отправя неискани сексуални предложения, твърди Джентилески. „После ме хвърли на леглото, затисна ме с една ръка на гърдата ми и коляно между бедрата ми, за да не ги затварям. Докато ме разсъбличаше сложи кърпа над устата ми, за да не викам.“
Борила се е. „Одрах лицето му“, казва тя на съда „и скубех косите му, а преди да вникне в мен отново, хванах члена му толкова жестоко, че успях да откъсна парче кожа.“. Но не е успяла да го спре. След случилото се, тя веднага изтичва до близкия шкаф и изважда нож. „Ще ми се да те убия с този нож, затова че ме обезчести,“ е извикала тя. Той просто е отворил палтото си, но се е зашитил, когато тя хвърля ножа по него. „Ако не го беше направил, вероятно щях да го убия.“ казва Джентилески.
Съдебният процес е изисквал и месеци събиране на показания. Приятели, съседи и художници успяват да представят картина от ежедневния живот на момичето. Описват я като тийнейджърка, прекарвала цялото си време рисувайки, без почти да излиза навън. Насилникът ѝ обаче, излиза в пъти по-жесток от колкото първоначално е изглеждал. Неколцина свидетели вярват, че е убил собствената си жена, а той няма с какво да ги опровергае.
И все пак, Джентилески е изтезаваната, а Таси е пуснат на свобода. Защо? Бил е защитен от църквата, защото изкуството му, забравено в днешно време, е било ценно в дадените години.
„Таси е единственият художник, който никога не ме е разочаровал,“ казва попът.
Джентилески, още тийнейджър, когато процесът приключва, е била опетнена в общество, в което честта е била всичко. Артемизия добива огромна популярност. До 20-те г. на 17ти век, тя вече е преуспял артист, работещ колкото се може по-далеч от Рим. Отмъщавала си е с единственото оръжие, което има – четката и боите. Не е можела да напише историята си, по време на съдебния процес си признава, че е малко или много неграмотна. Можела е да я нарисува и промени края ѝ – както картината ѝ на Юдит и Олоферн показва.
Освен това, тя успява и да изтъкне елемент от библейската история, в който никой друг мъж художник не се е вгледал. В повечето картини, включително и тази на Караваджо, Юдит има прислужница, която чака да прибере отрязаната глава. В тази на Джентилески, прислужницата е стройна млада жена, която активно помага в убийството.
Това прави две неща- добавя жесток реализъм, за който дори Караваджо не се е сетил, а именно че са нужни две жени, за да се убие този звяр и да даде на сцената ново революционно значение. „Какво ако,“ запитва Джентилески, „жените се съберат заедно. Ще можем ли да се борим срещу свят управляван от мъже?“
„Отвъд Караваджо“ ще покаже и друга творба на Джентилески, картината ѝ на „Сузана и Старците“. В нея отново използва библейска история, за да покаже усещането да си жена през 17ти век.
Двама старци наблюдават къпеща се млада жена, но Джентилески засилва смущаващия фактор, като позиционира мъжете, гледащи открито точно зад нея, докато другите художници биват показвани скрити в далечината.
Защо тя решава да покаже воайорите толкова безсрамни без да правят никакъв опит да скрият похотта си и навлизащи в пространството на Сузана?
Смущаващ ефект, който странно напомня за нейното собствено преследване. В процеса се открива, че Таси е имал съучастник. Двамата непрестанно са били около нея - тормозейки я, гледайки я, точно като воайорите, наблюдаващи Сузана.
Травмата от изнасилването на Джентилески и процесът, който не ѝ дава справедливост, обладават в изкуството ѝ. И все пак тя не е съкрушена от страданието си. Напротив, суровата сила и реализъм в картините ѝ я правят един от най-известните художници в цяла Европа. Дори далечният Британски двор е научил за нея. През 1638 г. , Чарлс I, лично я кани в Лондон да работи за него. Там тя сътворява може би най-оригиналната си и от значение творба, а именно „Автопортрет“.
В автопортрета си тя се изобразява като силен и динамичен герой, каквито са жените, които държат Олоферн. Вместо меч, тя е въоръжена с четка.
Векове преди съществуването на феминизма, Джентилески се движи в пространството с изключителна плавност, създавайки с боите своя собствен героичен образ.