top of page
  • Facebook
  • Instagram

Той получава диагноза, а тя - етикет „разсеяна“: ADHD при момичетата и жените

2 minutes ago
5 min read

Когато повечето хора си представят човек с ADHD, вероятно първата картина, която изниква в съзнанието им, е на някого, който не може да се задържи на едно място, говори непрестанно и действа импулсивно. Това действително може да бъде проява на синдрома, но далеч не единствена и задължителна. 


Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност, известен още с английската абревиатура ADHD от Attention-deficit/hyperactivity disorder, дълго време се е разглеждал като разстройство на неврологичното развитие, което засяга предимно момчета, оставяйки момичетата да страдат мълчаливо.


ADHD може да изглежда различно при всеки засегнат, било то дете или възрастен човек. В продължение на десетилетия обаче изследванията, разпознаването на симптомите и лечението са били концентрирани върху проявите на състоянието при момчетата. 


При момичетата и жените по-често се наблюдават симптоми като забравяне, трудности с организацията и разсеяност, докато при момчетата - по-високи нива на хиперактивност, импулсивност и агресия. Именно тези по-видими прояви са се превърнали и в своеобразен модел за разпознаване на синдрома.


Важно е да се отбележи, че при почти всеки човек понякога могат да се наблюдават част от тези характеристики. При хората с ADHD обаче симптомите са по-устойчиви и нерядко водят до трудности в ежедневието, включително в социалните взаимоотношения, училищната или работната среда.



За едно дете това може да започне с неодобрителния поглед на учител, забележки за това, че говори преди да му е дошъл реда или наказания. При възрастните е възможно да се изразява в критика, че са неорганизирани или усещане, че са единствените, които не могат да се справят с дадена задача.


Редица проучвания показват, че в детството синдромът бива разпознат и диагностициран два до три пъти по-често при момчетата, отколкото при момичетата. 


В същото време ранната интервенция е от особено значение. Тя може да намали както академичните и професионалните затруднения, така и тези, свързани с взаимоотношенията и менталното здраве.


И тъй като множеството изследвания на разстройството през годините са били фокусирани върху момчетата, това несъмнено е повлияло на начина, по който здравните специалисти, учителите и обществото разпознават ADHD.


При момичетата много по-често симптомите биват приписвани на други състояния като депресия или тревожност. Поради тази причина те по-често получават предписания за лекарства като антидепресанти, преди да се стигне до разпознаване на синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност.


Дори хиперактивната част от ADHD, поведението, което лекарите най-често са обучени да разпознават, често се пропуска при момичетата. Така вместо тяхното поведение да бъде изследвано, те биват описвани като „буйни“, „неорганизирани“, „замечтани“ и „разсеяни“. 


Без диагноза жените с ADHD често съобщават, че прекарват живота си, чувствайки се „различни“, „глупави“ или „мързеливи“, както и обвинявайки се за неуспехите си, породени от затрудненията в ежедневието им. 


Установените норми и полови възприятия в обществото оказват още по-голям натиск. Жените и момичетата непрестанно биват насърчавани, като дори от тях се очаква, да проявяват „женствено“ поведение - да бъдат спокойни, в добри отношения с другите, организирани и послушни.


Поведение като импулсивност, хиперактивност и неорганизираност се възприемат не просто като личностен проблем, а като нарушение на представата за това как „трябва“ да се държи едно момиче или жена.


За да избегнат социално осъждане, много момичета и жени с ADHD полагат значителни усилия, за да маскират симптомите си. 


Това може да се изразява в прекарване на часове над задача, която за другите отнема значително по-малко време, полагане на усилия да не показват колко им е трудна концентрацията и редица други действия, които отстрани могат да изглеждат като дисциплина. Отвътре обаче представляват постоянна борба. 


Една жена може да е привидно фокусирана и успешна, докато отвътре се бори с постоянно отлагане, свръхстимулация и умора. Тъй като трудностите ѝ не са видими, те често остават незабелязани от учители, работодатели и дори здравни специалисти.


Маскирането и пренебрегването на симптомите не кара синдрома да изчезне. Това са стратегии, които помагат на човек „да се справи“ в момента, но с течение на времето може да доведат до прегаряне, тревожност и редица други проблеми с психичното здраве.


Трудностите на жените с ADHD не се ограничават до преобладаващите разбирания в обществото. Процесът на поставяне на диагноза и лечение може да бъде дълъг и мъчителен. Така например много жени смятат, че трябва да докажат „сериозни“ симптоми, за да може лекарят да ги вземе насериозно.


Някои жени с ADHD започват процеса на поставяне на диагноза едва когато вече са възрастни. Понякога това се случва след диагностициране на собственото им дете. В други случаи при търсене на помощ за други съпътстващи проблеми с менталното им здраве. Днес все по-често този път започва не в лекарския кабинет, а в социалните мрежи.




Едно кратко видео вече може да помогне на човек да се разпознае в поведение, което години наред е смятал за личен недостатък. 


Социалните мрежи безспорно правят информацията за ADHD по-достъпна. Много момичета и жени по света за първи път чуват описание на своите преживявания и откриват език, с който могат да опишат затрудненията си в ежедневието. 


Според критици обаче в последните години това е довело до тенденция на свръхдиагностициране и самодиагностициране. Едно кратко видео не може да замени клинична оценка, а наличието на няколко симптома не означава автоматично, че човек има ADHD.


Когато обаче здравната система не е разпознавала едно разстройство в неговата цялост и толкова дълго време е пренебрегвала момичетата и жените в диагностицирането и подкрепата, социалните мрежи неизбежно са започнали да запълват тази празнина. 


ADHD далеч не е единственото състояние, при което много жени остават недиагностицирани. Изследвания върху разстройствата от аутистичния спектър разкриват сходна тенденция. 


Проблемът се наблюдава не само в областта на психичното, но и на физическото здраве. Например сърдечно-съдовите заболявания са водеща причина за смърт при жените в световен мащаб, но поради разликите в симптомите и недостатъчното представяне на жени в клинични тестове, те са по-склонни да имат забавяне в поставянето на диагноза. 


В последните години се наблюдава все по-голям интерес към менталното здраве, което постепенно излиза от рамката на тема табу. Заедно с това се променя и начина, по който говорим за ADHD.


Проучвания от последните години показват, че дългогодишната практика търпи промяна и при все повече момичета ADHD бива разпознато и диагностицирано в САЩ и Западна Европа.


Това не означава, че внезапно синдромът е станал по-често срещан при момичета и жени, а че започваме да разпознаваме нещо, което дълго време е съществувало, но е оставало пренебрегвано.


В България липсва официална статистика за деца и възрастни с ADHD. Това затруднява не само разбирането за мащаба на проблема, но и планирането на адекватна подкрепа. 


Когато едно дете среща трудности в училище, наказанието и поставянето на етикети не са решение. Необходима е по-голяма информираност в обществото и ангажираност на държавните институции.


Поведението в класната стая може да бъде един от първите сигнали, че детето има нужда не от повече натиск, а от разбиране и професионална оценка. Затова връзката между институции, учители, родители и терапевти е от особено значение в ранна възраст.


Случаите на ADHD в световен мащаб далеч не са се повишили заради TikTok. Когато едно момиче изпитва трудности, то заслужава да бъде чуто, вместо определяно като мързеливо или разсеяно.


Получаването на диагноза може да бъде много ценно за някои хора. То може да помогне на човек да осмисли преживявания от миналото си и да повлияе на самочувствието му. Много жени преживяват диагнозата като момент на прозрение, който дава външно обяснение за техните трудности и им позволява да приемат себе си по-пълноценно.


Медицината дълго време е разглеждала мъжкия опит като универсален, а женското здравеопазване е оставало на заден план. Недиагностицирането на ADHD е само един от многото примери за последствията от това. Време е да се научим да виждаме момичетата и жените преди да се наложи те да се научат да прикриват трудностите си.


Автор: Радостина Сирашка

Comments


bottom of page