Интервю с Рене Карабаш: “Няма нищо срамно в това да бъдеш уязвим и чувствителен“
- vechernicamedia
- 12 minutes ago
- 13 min read
Жасмина Тачева разговаря с Рене Карабаш – писателка, драматург, сценарист и основател на Академията за писатели „Заешка дупка“. Романът ѝ „Остайница“ доби световна известност и популяризира българската литература и изкуство по цял свят, след като стигна до шортлиста на престижната международна награда „Букър“ по-рано тази година, а публиката скоро ще може да се срещне с филмовата и театралната му адаптация. Говорим за завръщането към себе си и почивката, без която творчеството е невъзможно; за публичната отговорност на хората с трибуна; за това защо жените и уязвимите общности се превръщат в удобна мишена, докато дълбоките семейни и обществени травми остават неназовани. Разговаряме още за изкуството като начин да преработваме болката и лекуваме както себе си, така и другите; за любовта към себе си и към другия; за новата стихосбирка „Някой ме вика по име“ и предстоящите курсове на „Заешка дупка“.
I. От световен роман до театъра и киното
Здравей, Рене. Къде те откриваме в момента?
В момента съм в София – за няколко дни съм тук. Живея в града, но пътувам много и, за съжаление, рядко успявам да се задържа задълго. Сега съм вкъщи и чакам да дойде следващата седмица, когато ще замина за морето. Ще остана там до септември.
Писането на роман за теб е свързано с много дисциплина и уединение. Да разбираме ли, че на морето ще работиш върху втория си роман?
Първо е необходима почивка, защото не мисля, че един творец може да създаде нещо, ако не се е върнал към себе си. След като си почина, възнамерявам да продължа работата по пиесата, която пиша по романа „Остайница“ с режисьора Стайко Мурджев. Имаме план да направим спектакъл в София. Разбира се, ще продължа да пиша и романа, но не знам колко време ще ми отнеме. Може да е нужно повече време, тъй като е значително по-голям като обем от „Остайница“.
Завършен е и филмът по „Остайница“ с режисьор Костадин Бонев. Кога можем да го очакваме?
Надявам се филмът да се появи в България до края на годината. Българската премиера най-вероятно ще бъде на фестивала „Златна Роза“ във Варна, след което филмът ще обиколи други български фестивали. Преди това обаче трябва да има световна премиера на международен фестивал. Все още чакаме да разберем къде ще бъде тя.
Има ли разлики между адаптирането на романа за кино и театър?
Разбира се, това са различни изкуства и всяко има своя специфика и език. За мен не беше толкова трудно да превърна романа във филмов сценарий, тъй като писането ми е много кинематографично. Виждам всичко в картини, в сцени, като на филм, и след това просто избирам как да го разкажа – като роман, театрална пиеса или кино. В момента пиша пиесата и по романа, и по сценария, тъй като в него много неща вече са превърнати в действия. А романът е поток на съзнанието – през цялото време сме в главата на главната героиня. Няма как целият филм да премине в глас зад кадър – все пак трябва да видим по какъв начин живее.
II. За пътя обратно към себе си
Как успяваш да запазиш вътрешния си покой сред всички пътувания и цялото това внимание?
Не е лесно, изисква се много самоосъзнатост. Когато съм на дълго турне и в продължение на седмица имам събития всеки ден в различни градове, винаги се старая да отделям време за себе си — да медитирам, да дишам, да успокоя ума си. Това е много важна хигиена, която според мен всеки човек с динамично ежедневие трябва да спазва. Много е лесно да се изгубиш в целия този шум, в непрекъснатите срещи с хора, и да забравиш кой си. Аз работя много върху себе си и със себе си и смея да твърдя, че съм доволна от резултата и от начина, по който се чувствам. Разбира се, имам нужда и от физическа почивка. Тялото няма как да си почине по друг начин.
Често казваш, че за да обичаме другите, трябва първо да приемем и обикнем себе си и да се научим да се грижим за себе си. Как започна този път към себе си за теб самата?
Този път започна с една голяма разруха в живота ми – след една много тежка връзка, която преживях. След нея започнах да си задавам въпроса защо ми се е случило това. Започнах да работя с терапевти, да се интересувам повече от езотерична и духовна литература, от окултна алхимия – от всякакви методи, които работят с душата и търсят пръвопричините за нещата, които ни се случват в реалния живот. Защото преди нещо да се случи навън, то вече се е случило вътре в нас. Ако някой ни изостави, със сигурност сме изоставили себе си. Възприемам хората като огледала и преди да обвиня някого за нещо, което ми е причинил, винаги опитвам да направя саморефлексия и да разбера дали не съм го направила първо със себе си. Опитвам да си дам това, от което имам нужда, преди да го търся в някого другиго.
Труден ли е този процес в регион, където все още има толкова стигма около здравето на душата?
Не мисля, че това е само нашият регион – така е по целия свят. Не е лесно и това е процес, който продължава, докато сме живи. Постоянно ни се пращат уроци и от нас зависи дали ще минем изпита, или ще трябва да го повторим, и дали нещо отново ще ни влияе по същия начин, както преди. Живеем в епоха на прекалено много информация – има селф-хелп литература, повечето от нас ходят на терапия, на духовни семинари, ретрийти. Но тук има и голяма опасност – тези помощни средства могат да се превърнат в патерица. Много лесно можеш да избягаш в тях. Въпросът е да се освободиш от всичко, така че наистина да застанеш в себе си, да си свободен – без гурута, без ментори, без патерици. Да можеш да живееш като себе си и спокойно сред хората, което е голямо предизвикателство, но не е невъзможно.
Тоест няма магическо хапче – този процес трябва да бъде изживян?
Който измисли такова хапче, ще стане най-богатият човек на света. Просто няма друг начин. Но има и другата опасност, която откривам. Моето поколение и поколенията преди нас не са научени на любов и уважение към себе си, но и не знаят къде са границите им. И трябва да се научим сега, в зряла възраст, да намираме къде са границите ни, как истински да се грижим за себе си и да се обичаме. Това малко или много ни превръща в индивидуалисти. Тоест, за да се спасиш, трябва да си наложиш граница и това може да нарани много хора, включително близките ти. Въпросът е да не стигаме до другата крайност – да се превърнем в прекалено големи индивидуалисти и егоисти, защото границата е много тънка. Все пак живеем с други хора и понякога е хубаво да направиш жертва за другия, да направиш нещо добро и да поставиш себе си на второ място. Това също е сила.
Да, ти казваш, че сме свързани и сме „парчета от голямата душа“. Означава ли това, че освен към себе си имаме отговорност и към обществото?
Да, със сигурност. Това важи особено за хората, които имат трибуна и възможност да бъдат чути от повече хора. Аз самата усещам, че имам голяма отговорност, когато излизам да говоря пред хора или когато пиша. Трябва да се замисляме и за това – по какъв начин говорим – най-малкото за езика, който използваме.
III. Борбата за човешки права и ролята на жените
В тази връзка, преди дни от може би най-голямата публична трибуна у нас – Народното събрание – управляващите заявиха, че опазването на „традиционното семейство“ е ключово за националната сигурност. Не е ли това едно от онези правила на Кануна в романа ти, „за които не се пита“ и които пречат на цели общности да бъдат себе си?
Да, за жалост, в България има такава тенденция – всички знаем откога се появи. Не че не я е имало, но днес се разпространява много по-лесно. Тъжното и лошото е, че институции като държавната власт, както и църквата, застават зад нея. И е тъжно, че по този начин се влияе на хората. Ако имаш здраво семейство – „традиционно“ или както искаме да го наречем – не би трябвало да чувстваш заплаха от когото и да било. Но политиците знаят кои са слабите места на определени общности. Тъжното е и че използват религията за това. А религията би трябвало да бъде инструмент, който ни помага, не който ни разделя. Религията се използва по тертип, който сме наблюдавали в други държави. България е част от Европейския съюз, но, за съжаление, има още много дълъг път да извърви. Не мисля, че трябва да се примиряваме с това, което се случва. Всеки такъв признак трябва да бъде оспорван – с протести, с ясно заявена позиция, поне от страна на опозицията, от която аз, честно казано, не чух почти нищо по въпроса.
Да разбираме ли, че насилието над жени, хомофобията и трансфобията, които наблюдаваме, имат общ корен?
О, да, със сигурност, макар че това е много сложна матрица. Да не говорим колко сериозен проблем са убийствата на жени и отношението към жените изобщо. В България, когато някой произнесе думите „феминизъм“ или „феминистка“, те често звучат почти като обида – свързват се с „истерични“ или „хормонално небалансирани“ жени. А всъщност говорим за жени и движения, които се борят правата на жените да бъдат равни – не над останалите, а равни. И благодарение на тези жени, които години наред са се борили, сега има жени на ключови позиции, с равно заплащане и право да гласуват, които сега казват, че не са феминистки... В САЩ в момента има идея да се отнеме от жените правото да гласуват – вече има и забрани на абортите в няколко щата. Някой мъж ще се разпорежда с моето тяло и ще решава дали да родя, или не?! Ами ако жената е била изнасилена? Тя трябва да роди, защото в противен случай ще бъде наказана за това, че е направила аборт? Връщаме се десетилетия назад и нещата не стават по-добри.
Това е особено важно напомняне за всички уязвими общности, включително за куиър хората: правата не ни се подаряват, а се извоюват. И никога не са дадени веднъж завинаги – по всяко време могат да ни бъдат отнети.
Така е. Медиите също не помагат. Особено с употребата на думата „парад“, която се асоциира с парадиране. Много често хомофобите казват: „Не искам тук да ми парадират.“ А прайд съвсем не означава парадиране. Забелязвам и че медиите често целенасочено подбират кадри с по-ексцентрично изглеждащи хора. А куиър хората изглеждат по безброй различни начини. Хомофобите живеят сред тях и много често дори не знаят, че хората до тях са ЛГБТИ+. Така че медиите не помагат да се справим с проблема. Но всички знаем и че много малко медии у нас са действително независими, като „Вечерница“ и „Свободна точка“. Свободата на словото също е много назад и не знам дали в близко бъдеще няма да бъде приет закон, с който книгата ми ще е забранена или аз ще бъда подсъдима за това, че съм я написала. И дали ще мога отново да напиша подобна книга, ако реша.
Кои реакции на читатели към книгата те докосват най-силно?
Всеки ден получавам писма и съобщения от читатели от цял свят. Нямам конкретни, които да са ми любими, но най-въздействащи и силни са тези, които ми споделят, че по някакъв начин книгата ми е спасила живота им – че ги е извадила от някаква дупка или им е помогнала да преодолеят труден период в живота си. Това много ме радва, защото все пак това е целта на изкуството – да лекува хората, а не да ги разболява.
Погледна ли на Балканите по различен начин през техните очи?
По-скоро не. Възприемам романа си като една глобална история – общовалидна и универсална за всички. На пръв поглед изглежда локална, балканска, но всъщност на символично ниво е ежедневие за много жени, които са принудени да оцеляват в един мъжки свят. И единственият начин е не физически да се превърнат в мъже, но да проявят в по-голяма степен мъжката си енергия и да се превърнат по някакъв начин в мъжки фигури, особено на Балканите. Тук, в България, ролите са много обърнати: жените са майки на бащите си, на мъжете си. Понеже много мъже проектират майка си върху жена си и мислят, че тя трябва да се грижи за тях, да ходи на работа, да гледа децата, да слага масата всяка вечер и да прави всичко останало, а те само да се приберат от работа и да си легнат. Мисля, че това зависи донякъде и от жените – какво отношение ще позволят към себе си. Проблемът започва с малките неща, след това идват големите и накрая се стига до куфара.
А как откри историята за заклетите девици?
Съвсем случайно. Попаднах на изложба на фотографката Пепа Христова в България и бях силно впечатлена от андрогинността на тези жени и от начина, по който всичко женско в тях е било заличено. За мен в облика им има много силна метафора – в начина, по който изглеждат, и в това, в което са принудени да се превърнат.
Един вид, за да успеем в един мъжки свят, трябва да потиснем женското?
Да, за съжаление, често сме принудени да го правим. Но защо не можем просто да съществуваме достойно като жени? Защо мъжете трябва да проявяват този деструктивен маскулинизъм? Не съм чувала за жена, която да започне война срещу друга държава. Разбира се, има случаи, в които жена убива партньора си, но това се случва много по-рядко и често е защото е била насилена от него.
Романът ти е един от начините да се борим с този патриархат. Какво друго трябва да се промени?
Патриархатът трябва да бъде изкоренен из основи, да се сменят няколко поколения. Всеки настоящ или бъдещ родител трябва да работи много сериозно върху себе си – с помощта на терапевти или по други начини – за да не предава на децата си травмите, наследени от предишните поколения. Всичко започва от родителите. Когато показваш на едно дете как един мъж може да се държи с една жена, ти му даваш ролеви модел, който то попива. В Ирландия има специални часове, в които децата учат как едно момче трябва да се отнася към момиче и обратното. Учат и колко важно е момчето да има право да бъде чувствително и да плаче. В България често казваме: „Хайде, бъди мъж“, „Стискай зъби“, „Дръж се мъжки“. От потискането на тези емоции се раждат гневът и агресията. А всички сме хора, всички имаме емоции и няма нищо срамно в това да бъдеш уязвим и чувствителен. Проблемите са много, но мисля, че всичко започва от родителите. Затова трябва да работим със себе си, особено ако ни предстои да станем родители или искаме да бъдем такива. Трябва във всеки момент да се питаме какъв пример даваме на детето си.
Кое е мястото, което ти дава усещане за покой сред шума на София?
От около година живея в квАРТал. Живях тук и преди десет години, но сега вече имам собствено жилище. Наскоро се замислих, че прилича на малко селце. Улицата ми е много тиха, с красиви сгради, и когато погледна през прозореца, виждам центъра на това селце около Дома на киното. Виждам динамиката – минават хора, наливат си вода, отиват на кино, срещат се, и това ми носи някакъв комфорт. Тук срещам много хора, които в останалата част на града е по-трудно да видя – обиквено артисти и хора на изкуството – и всеки път, когато изляза, поздравявам някого. Има една баба, която живее тук и си разхожда кучетата, и винаги се поздравяваме. Усещането е като да си на село – познаваш почти всички и е хубаво, че има нещо като общност. Най-много ми харесва, че е стар квартал – обичам винтидж неща, места и сгради. Атмосферата е различна и сякаш ме връща в някакво време, в което някога съм живяла.
Предстоящи срещи с „Някой ме вика по име“ и Академията за писатели „Заешка дупка“
Преди броени месеци излезе най-новата ти книга – стихосбирката „Някой ме вика по име“. Защо избра да включиш поезия в рима в нея?
От много време искам да включа тези мои стихотворения. За читателите съм позната с белия си стих, но всъщност понякога пиша и в мерена реч. В крайна сметка назря моментът и се събраха достатъчно, за да се превърнат в цикъл в новата ми книга. Някои от тях дори са стихотворения, които съм писала още в самото начало, когато започнах да се занимавам с поезия. Затова тази книга е много лична за мен – писането в рими също е голяма част от мен, която досега не съм разкривала на своите читатели.
Исках да те питам специално за стихотворението „Паноптикон“, което е сред любимите ми в книгата – от по-ранните ли е, или от по-късните?
То е от по-новите: в книгата има цял един цикъл, писан изцяло в рамките на миналата година, която беше доста катарзисна за мен.
През призмата на този катарзис – мислиш ли, че любовта винаги върви ръка за ръка със страданието?
Истинската любов? Не. Но зависи за какво страдание говорим – ако говорим за мазохистичното страдание в токсичните отношения, в които ти страдаш, обаче обичаш другия, това не е любов. Истинската любов също минава през трудни периоди – все пак в една връзка участват двама души и всеки минава през своите кризи, което неминуемо влияе на връзката. Но въпросът е как, минавайки през тези кризи, да запазите връзката. Т.е. има моменти, в които ще бъде много трудно, но когато двама души гледат в една посока и двамата участват в тази борба за връзката и за себе си, мисля, че това вече е любов. И най-вече мисля, че любов е когато другият те учи да обичаш себе си.
Когато връзката се разглежда в перспектива, а не просто през моментното желание?
Да. Обикновено тези по-пламенни желания и връзки са един огън, който пламва, но и много бързо угасва. Може би има повече смисъл в онази любов, където пламъкът не е толкова голям, но ти го поддържаш, като олимпийски огън, който никога не угасва. Защото какво остава след другия огън? Пепел. А от тази пепел не можеш да запалиш този огън, защото от пепел огън не се пали.
Коя от двете е по-вдъхновяваща за поезия обаче?
Зависи от какво повече се вдъхновява един писател. Аз самата пиша много, когато имам трудни периоди – това е начин да преработя емоциите, които са в мен. Но когато съм влюбена, също пиша много. По средата не пиша или пиша, но ме вдъхновяват неща извън връзката – неща, които забелязвам край себе си.
Какво предстои за Академията за писатели „Заешка дупка“, на която си основател?
В момента подготвям есенното издание на Академията. Приемът вече е отворен за всички курсове, които започват през октомври. Имаме редовните си курсове за проза, поезия, терапевтично писане и фентъзи. Но от тази година стартират и два нови курса, които са много любопитни. Единият е за писане на криминална литература и ще бъде воден от Емил Минчев и от Александър Чобанов – един от най-изявените ни криминални писатели и сценаристи. Ще има и гост-лектори, сред които криминални психолози и други специалисти от бранша. Другият нов и интересен курс е за терапевтично кинцуги – японското изкуство за поправяне на счупени съдове със злато. Една страхотна терапевтка е патентовала и разработила процес за справяне с травма чрез този метод. Всеки, който иска да се научи да пише малко по-добре, да се срещне със страхотни творци, да влезе в една общност, която продължава дълго след края на Академията, е добре дошъл.
Как става записването?
Записването е през сайта ни, както и чрез Инстаграм страницата ни или във Фейсбук – необходимо е само да ни изпратите по имейл свой текст, няколко думи за себе си и да посочите за кой курс желаете да се запишете. Курсовете се провеждат два пъти седмично в рамките на два месеца и са след работно време, от 18:30 до 20:00 ч. Имаме както присъствени, така и онлайн курсове, защото сред курсистите ни има хора не само от София и други градове в България, но и от други държави. Това е много хубаво. След това помагаме и на всеки, който иска да издаде книга, защото процесът по достигане до издателствата никак не е лесен.
Като спомена издаване, знам, че представяш „Някой ме вика по име“ в различни точки на страната...
Предприех българско турне и представих книгата в различни градове. Тази неделя, 21 юни, предстои представяне в Пловдив. След това ще имам кратка почивка, но през лятото са планирани още няколко събития. На 21 юли ще участвам във фестивала „Арт поток“ в Лозенец, в пространството By the Way. Модератор на събитието ще бъде журналистът Георги Тошев. На 2 септември ще представя книгата и по време на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол. Всички са добре дошли на морските представяния на книгата.
Къде можем да следим най-актуалната информация за предстоящите ти събития и проекти?
Благодаря за този разговор!
Автор: Жасмина Тачева
Comments