Жените в социалистическа България: „другарки“ и майки или „политически опасни жени“
проследява различните роли, които жените заемат в социалистическа България - от работнички и ударнички през майки, удостоени с държавни отличия, до жени, определяни като политически опасни.
„Жената е другар! Жената е човек! Жената е майка!“ Тези думи на Георги Димитров от 1946 г. посрещат посетителите на изложбата „Тя, когато беше другарка“. В тях сякаш е събрана голяма част от официалния образ на жената в социалистическа България - равноправна участничка в обществения живот, работеща и политически активна, но и майка-героиня, чиято роля е публично призната и насърчавана.
Редом с цитата на Димитров ни посреща и женски манекен, облечен с екстравагантна шапка и шал от така модерните през късния социализъм яки от препарирани лисици. Като милениъл роден през ранните 90-те настръхнах от гледката на въпросната лисица и у мен се събуди ПТСР, незнайно откъде. Спомням си как в детството ми съм виждала такива лисици из скриновете на по-шикозни дами, но моите майка и баби така и не са имали подобни аксесоари и за мен бе екзотика, съчетана с лек страх и погнуса да гледам отблизо подобен артефакт. След като успях да прогоня спомена от главата си веднага се сетих за онази култова снимка от опашка за хляб през 1991 г., на която виждаме дама, облечена в екстравагантно облекло състоящо се от: кожено палто, анцуг и кожени ботуши. Предполагам това е бил своеобразен вариант на т.нар. мода алафранга през ранния капитализъм. Докато през 90-те на Запад PETA вече организираха протести с искане забрана за носене на естествени кожи, то в бившите социалистически страни употребата им все още си оставаше символ на статус и класова разделност.
Между смесицата от мисли в главата ми, съчетаващи препарирани лисичи кожи, и образа на Георги Димитров в едно, продължавам напред. „Тя, когато беше другарка“ е оптимален шанс да опознаем в по-големи детайли ежедневието на социалистическите жени в майка България.
Кураторката на изложбата Теодора Мешекова разказа пред Вечерница, че темата се оказва много по-обширна от възможностите на експозицията. Мешекова е събирала материали от музейния фонд, но веднага щом е обявила темата в музея са започнали да пристигат и дарения от хора, които са проявили интерес към периода.
Като цяло експозицията има добър набор от документи, предмети и истории от периода. Сред тях са материали, свързани с професионалния живот на жените, образованието им, културата, спорта и обществения живот, но и отличията, с които държавата награждава майчинството, което е превърнато в героизъм.
Социалистическата жена изглежда има право на тесен набор от интереси. От нея се очаква да бъде образована, да работи, да участва в обществения живот и да бъде социално активна. А след това да се прибере вкъщи и да бъде добра майка, домакиня и съпруга. Изложбата ни показва жени в професии като инженерство, медицина, изкуство, но паралелно с това ни напомня колко силно държавата инвестира в един друг образ - този на многодетната майка. За него има и специални отличия: „Майчинска слава“ и „Майка героиня“.
Сред изложените документи са ордените „Майчинска слава“ от I и II степен. Те са присъдени на жени, родили и отгледали съответно повече от три или четири деца. Още по-високо е отличието „Майка героиня“, което се присъжда на жени, родили и отгледали десет или повече деца. Материалите от 50-те години показват и другата страна на този образ: жената може да бъде работничка и обществено активна, но най-високото държавно признание ѝ се връчва за това колко деца е родила и отгледала.
Според изложбата обаче принадлежността към социалистическото общество и обществената активност са важна част от пътя към професионално развитие. Политическата и обществената активност, членството в Комунистическата партия и участието в нейните структури са представени като фактори, които могат да имат значение за кариерата.
В отделен раздел са представени жените, определяни от държавата като „политически опасни“. Сред тях виждаме жени, заемали административни длъжности, свързани с държавни институции преди 9 септември 1944 г., обвинявани в „фашистка“ дейност или в разпространяване на „фашистка пропаганда“. Виждаме и справки за жени, осмелили се да носят мъжки военни ямурлуци, тъмни слънчеви очила или конски опашки.
Документите показват колко широк може да бъде този контрол. В изложбата са представени характеристики и сведения за жени, в които поведението им, отношението към работата, политическата им принадлежност и дори моралният им облик са описвани и оценявани от институциите. Тези характеристики са могли да имат значение при назначаване на работа или бъдещо професионално развитие.
Сред архивните материали са и конкретни лични истории. Един от документите например представлява бележка за Мария Арсова, удостоверяваща, че тя не е била член на фашистки организации и може да посещава курсове за детегледачки. Други материали съдържат сведения за жени, следени или санкционирани заради политическата им дейност.
Теодора Мешекова споделя, че много жени са ѝ разказвали как през късния социализъм са били спирани от народната милиция, която е слагала печати по краката им или ги е порицавала публично за предизвикателна външност. Естествено, чувала съм тези истории, но на мен те винаги са ми били разказвани с лека усмивка, малка нотка героизъм и гордост, в кръга на шегата. Гледайки обаче жените, опрени до стената и снимани като престъпнички, усетих друго. Не ми беше забавно. Разбира се, на снимките имаше дръзки погледи и предизвикателност, но имаше и срам, вина и свитост. Нещо в мен също се сви. В крайна сметка съдбата на политически опасните жени в Народна Република България е доста сходна: или са изпратени в затвори и лагери заради „подривна дейност“ или в по-лекия случай са напълно изключвани от обществото, без право да упражняват професия и да имат доходи за достоен живот.
И така,между образа на „другарката“, която работи, учи и участва в обществения живот, и този на жената, определена като „политически опасна“, се очертава една важна граница: не е достатъчно жената да бъде обществено активна - активността ѝ трябва да бъде в рамките на допустимото от държавата. Образът на работничката и ударничката се превръща в един от символите на тази еманципация - жена, която работи, произвежда и участва в изграждането на светлото социалистическото настояще и бъдеще.
Изложбата може да бъде разгледана до края на януари 2027 г. в Регионален исторически музей (София), а кураторката и екипа продължават да събират интересни лични вещи и материали от периода за инициативата „Изложба в изложбата“.
Автор: Елена Родимова
Comments