Николета Даскалова за цената да бъдеш журналистка: „Журналистическият труд е цѐнен, но недооценен“
През 2017 г. Асоциацията на европейските журналисти-България разговаря с 20 жени и 10 мъже журналисти, за да очертае условията, в които се упражнява професията. Почти десет години по-късно новото изследване поставя във фокус един конкретен, но дълго пренебрегван аспект - опита на жените в журналистиката. Докладът „Да бъдеш журналистка: цената на професията“ обобщава гледните точки на 30 журналистки от различни типове медии и различни части на страната.
Изборът не е случаен. Макар журналистиката в България да е силно феминизирана професия, женската перспектива остава сравнително периферна, когато се говори за състоянието на медиите, качеството на журналистиката и свободата на словото.
Този разговор идва в особено важен момент, в който властта си позволи грубо посегателство над журналистката Соня Колтуклиева, която искаше да зададе въпроси на председателя на Народното събрание Михаела Доцова. Темата за сигурността и безопасността на журналистите отново излиза на дневен ред, особено по време на предизборна кампания. От АЕЖ-България вече изразиха публичната си позиция, която настоява за понасяне на отговорност за бруталната употреба на сила от НСО срещу репортерката.
От Вечерница разговаряхме с авторката на доклада Николета Даскалова за това какво означава да бъдеш жена журналистка в България днес, каква е цената на професията, която всички граждани плащат. Търсим отговори на това какво се е променило за почти десетилетие в сравнение с предишния доклад.
1. Почти десет години разделят двете изследвания на АЕЖ-България. Когато сравнявате двете картини, кое ви прави най-силно впечатление? Променили ли са се самите проблеми или по-скоро начинът, по който журналистките ги преживяват и говорят за тях е различен? Има ли повече осъзнатост за проблемите?
За съжаление голяма част от проблемите, които регистрирахме през 2017 г., остават валидни и през 2026 г. Общият фокус на двете изследвания са условията на труд в сектора на медиите, като прави впечатление, че едни и същи проблеми остават неразрешени. На много места, особено в регионалните медии, трудовите права на журналистите не се спазват. И тогава, и сега попаднахме на фрапиращи случаи. Спомням си как през 2017 г. журналистка от регионална медия разказваше как тя и колегите ѝ с месеци не са получавали заплатите си. Тази година пък друга журналистка, отново от регионална медия, сподели, че работи без какъвто и да било договор - нито трудов, нито граждански. Тя поне получава пари, но „под масата“ и без никаква трудова защита, т.е. без да ѝ се начислява трудов стаж, без да има право на претенции спрямо работодателя си - просто защото легално няма такъв, т.е. няма право и на защита в случай на трудова злополука. Това са крайни случаи, но не са изолирани явления.
В много онлайн и регионални медии защитата е минимална. Журналистите са наети и осигурявани на минимална работна заплата, а ако има допълнително възнаграждение, то се изплаща, без да се начисляват осигуровки върху него. Това също е позната практика и тя пряко засяга жените, които искат да бъдат майки. И преди, и сега се повтаря един и същи модел - когато разбереш, че си бременна, веднага отиваш и говориш с работодателя с молба да ти увеличи осигурителния доход, за да се увеличи и обезщетението за майчинство. Това обаче не винаги е лесно, понякога се стига до неприятни уговорки.
Наред с тези трайно наложили се проблеми в средата, това, което прави впечатление е, че тази година, нараства песимизма в сектора на обществените медии. Журналистите там са все по-малко удовлетворени от заплащането си, все по-демотивирани на работно си място и изложени на по-остра необходимост да търсят допълнителни доходи. Това е ново наблюдение в сравнение с предходното изследване. Може да се каже, че се разширяват зоните на неудовлетворение в медийната среда.
В същото време там, където неудовлетворението преди беше най-силно, а именно местните и регионални медии, сега забелязваме по-голяма степен на апатия и привикване към условията. Голяма част от местните журналисти, които не са напуснали професията, все повече не виждат смисъл в това да правят сериозна журналистика, защото главните редактори не го изискват от тях, има външен политически и икономически натиск да не се правят разследвания, защото осветляването на злоупотреби не води до действия на институциите, а и защото обществеността не проявява интерес.
2. Казвате, че журналистиката е силно феминизирана, но женската перспектива остава периферна в разговорите за медиите и свободата на словото. Как си обяснявате този парадокс? Как една професия може да бъде доминирана числено от жени, без това да означава, че те имат съответното влияние върху нея?
Да, общото впечатление е, че професията е силно феминизирана. Казвам „впечатление“, защото няма точни данни. Както и други феминизирани професии, тя страда от дефицит на материални ресурси, което я прави уязвима. И тази уязвимост от години успешно се инструментализира от сфери на влияние, които не искат да се срещаш със силна „четвърта власт“. Журналистиката бива обезсилвана по редица начини, включително чрез публично уронване на авторитета на професията и нападки на основата на пола. Вече стана пословично сравнението на журналистите и конкретно на журналистките с „мисирки“.
В същото време професията не демонстрира достатъчно солидарност и съпротивителни сили да се защити. Освен това самите журналистки констатират феминизирането, но не осъзнават непременно нуждата от колективно действие срещу структурните проблеми в средата, които ги засягат, включително и по линия на пола. Така например в хода на разговорите с журналистки регистрирахме търпимост към сексизма, интернализиран сексизъм или пък усещането, че журналистът е „безполово същество“, както каза една от респондентките.
Професията е феминизирана, но съвсем не е феминистка. В тази посока можем да търсим обяснение на парадокса, за който ме питате. Доминира разбирането, че щом жените имат свободен достъп до професията и дори числено преобладават в нея, значи няма дискриминация и съответно няма проблем. Когато обаче се вгледаме по-дълбоко, виждаме, че под повърхността има редица предизвикателства, с които жените в професията се справят поединично. За някои от проблемите те почти не разговорят помежду си, което им пречи да видят мащаба и системния характер на проблема.
3. В интервютата се появява и интересна граница между призванието и труда. Журналистките говорят за обществената стойност на работата си, но същевременно описват ниско заплащане, несигурност и дори необходимостта да „даряват“ част от труда си на обществото. Какво ви показаха тези разкази за начина, по който журналистките осмислят стойността на собствения си труд?
Журналистическият труд е ценен, но недооценен. Това разбиране се откроява в разказите на журналистките. Ценен, защото е полезен за обществото. Недооценен, защото на много места не е адекватно заплатен и защото непрекъснато е обект на претенции и критики. В мненията на журналистките прозира нагласата, че работят в дефицит на признание. В най-голяма степен този дефицит се компенсира при тези журналистки, които приемат професията като свое призвание и изпитват вътрешно удовлетворение от работата си, независимо от препятствията, с които се сблъскват. Друг приспособителен механизъм е чувството за хумор. В хода на разговорите част от журналистките звучаха несломимо, други - шеговито и самоиронично.
4. В регионалните медии описвате не просто лоши условия на труд, а цяла екосистема на непрозрачност. Срещат се фиктивни редакционни екипи, анонимно или произволно подписване на материали, журналисти, които формално не са назначени като журналисти, както и смесване на журналистическа и рекламна дейност. Кога говорим за отделни лоши практики и кога вече за структурен проблем на самия медиен пазар?
Това са нови практики и съвсем не са отделни прецеденти, така че определено навеждат на заключението, че става въпрос за структурен проблем. И тази проблематичност се задълбочава с времето, ако сравним с изследването от 2017 г. Журналистите в регионалните медии все повече възприемат тези практики като неизменна част от средата и се адаптират към тях.
5. Един от повтарящите се мотиви в изследването е, че жените сами поемат цената на професията. Те плащат за психологическа подкрепа, изграждат лични стратегии за сигурност, адаптират поведението си при заплахи, а понякога напускат определени ресори или самата професия. Какво се случва с една професия, когато институционалната отговорност за рисковете постепенно се прехвърля върху отделния човек?
И професията, и отделният журналист стават по-уязвими. Създават се условия за компромиси в работата, автоцензура и изобщо за трудни избори между личното спокойствие и мисията на професията. И наистина някои журналистки се отказват от професията, други продължават да работят, но правят отстъпки - например стават по-пасивни или пък занижават стандартите си на работа. В случая с журналистиката всичко това има и по-сериозен обществен ефект, защото засяга качеството на информационния поток, а оттам и на публичността.
6. Впечатляващо е, че част от журналистките не разпознават преживяванията си като сексизъм или тормоз, дори когато впоследствие ги описват именно като такива. Какво ни казва това за границата между „нормалната“ култура в една редакция и насилието, което се случва на терен и което вече сме свикнали да приемаме като част от професията?
Границата е изместена към повече търпимост. Част от журналистките го приемат като нормална част от средата - „обществото е такова“, или като особеност на характера на източника на сексизъм - „той си е такъв“. Тук прави впечатление един интересен нюанс, който уловихме в интервютата. Сред по-опитните журналистки наблюдаваме сравнително по-висока поносимост, докато най-младите журналистки стъпват в професията с повече чувствителност и реактивност на тема сексизъм. Би било интересно да проследим дали ще се акумулира достатъчно поколенчески заряд и рефлекс да се противостои на сексизма и тормоза.
7. В доклада има случаи, в които натискът срещу журналистки преминава от професионалната им работа към техните семейства, близки и личен живот. Защо атаката срещу жената извън професионалната ѝ роля се оказва толкова ефективен инструмент за натиск върху самата журналистика?
Заплахите за семейството са универсален подход за сплашване, който инстинктивно предизвиква тревога. Мисля, че това важи за всички, независимо от пола. Вероятно в случая тези, които използват подобен натиск, считат, че жените са лесно податливи на този тип сплашвания. Че репликата „кажи ѝ, че има семейство“, каквато журналистки получават чрез посредник, ще е достатъчна, за да накарат съответната журналистка да не се рови много-много в неудобна тема.
Има и опити за публично злепоставяне на журналистки през говорене за техния личен живот и семейни връзки. Това е стратегия за омаловажаване на професионалните компетенции на журналистката. Прави се и от публични фигури, и от други колеги журналисти и журналистки, и от коментиращи читатели. Подобни атаки виждаме и в други публични сфери, в които участват жени. Изглежда е налице по-обща предразположеност към сексизъм и дискредитиране на жени.
8. Описвате журналистки, които записват разговорите си не заради журналистическата работа, а като предпазна мярка, както и тревожност преди публикуването на чувствителни материали. Къде според вас е границата, след която заплахата вече не просто наказва журналистката за конкретен материал, а започва да променя предварително поведението ѝ?
Натискът е толкова по-успешен, колкото по-дълготраен е ефектът му. Финалната цел е възпиране, затваряне на устата на неудобната журналистика, така че да няма нужда от повторни напомняния и сплашвания. Тревожността и калибрирането на поведението с цел безопасност нямат непременно този парализиращ ефект, но биха могли да бъдат първа стъпка към него.
9. Един от съществените изводи е, че реакцията срещу тормоза остава индивидуална. Журналистката сама трябва да прецени дали да игнорира, да се защити, да сигнализира или да се оттегли. Защо системата изглежда по-добре организирана да очаква устойчивост от журналистките, отколкото да им осигури защита?
Осигуряването на пълноценна защита - правна, финансова, психологическа и т.н. - изисква ресурси, с каквито малко редакции разполагат. Притеснително е, че дори и символичната защита като принципна подкрепа също е под въпрос. Има я, но остава парцелирана, защото и самата гилдия е парцелирана и същевременно примесена с квазижурналистика (термин, с който се описват текстове, медии или автори, които имитират професионалната журналистика, но не спазват нейните основни етични, професионални и фактологични стандарти). Изобщо журналистическата професия в България е затруднена в това да отстоява своята автономност.
10. Докладът показва не просто отделни случаи на ниско заплащане, сексизъм, несигурност и/ или заплахи, но и натрупване на различни видове натиск. Когато ги разглеждаме заедно, какво ни казват те за мястото на жените в българската журналистика днес? Става ли дума за поредица от отделни проблеми или за модел, който възпроизвежда самия начин, по който функционира професията?
Мястото на жените в българската журналистика е неспокойно и оголено за множество рискове. Проблемите, които представяме в доклада, са свързани помежду си, би било твърде ограничено да ги разглеждаме като отделни явления. Освен това въпросът за жените в журналистиката е трудно отделим от въпроса за свободата на медиите. Неслучайно темата за условията на труд и тормоза на основата на пола ни позволи да очертаем по-широка картина на състоянието на медийната среда. В крайна сметка достойното участие на жените в тази толкова важна професия означава спасяване на достойнството на самата професия.
Авторка: Елена Родимова
Дарик, Борисов сравни журналисти с мисирки https://www.facebook.com/watch/?v=185697692495627
НСО проверява инцидент с пострадал журналист, партии искат оставката на Доцова, https://bnrnews.bg/horizont/post/546103/nso-proveryava-intsident-s-postradal-zhurnalist-partii-iskat-ostavkata-na-dotsova
АЕЖ настоява за понасяне на отговорност за бруталната употреба на сила от НСО срещу репортерка, https://aej-bulgaria.org/%d0%b0%d0%b5%d0%b6-%d0%bd%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%be%d1%8f%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bd%d0%b0%d1%81%d1%8f%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d1%82%d0%b3%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%80%d0%bd%d0%be/
Comments