Една година след европейската директива: защо защитата на жените в България все още остава непълна

Преди повече от година Европейският съюз прие първата си обща директива за борба с насилието над жени и домашното насилие. Документът въвежда минимални стандарти за защита на жертвите, криминализира определени форми на онлайн насилие и задължава държавите членки да приведат националното си законодателство в съответствие с новите правила до юни 2027 г. Директивите (за разлика от регламентите, които се прилагат пряко във всички страни-членки на ЕС), поставят общи правила, които всяка държава сама трябва да въведе посредством промени в собственото си законодателство.

Макар срокът за транспониране на Директива 2024/1385  в България все още да не е изтекъл, Българската платформа към Европейско женско лоби публикува доклад, в който разяснява защо страната ни изостава по редица ключови показатели. В свой анализ организацията сравнява българското законодателство с изискванията на Директива (ЕС) 2024/1385 и откроява редица пропуски: от липсата на основни правни дефиниции и непълната криминализация на някои форми на насилие до недостатъчната институционална подкрепа за пострадалите жени.

Какво означават тези пропуски на практика? Достатъчно ли е приемането на нови закони, за да се гарантира по-добра защита, или са необходими и по-дълбоки промени в начина, по който институциите разпознават, предотвратяват и реагират на насилието, основано на пола? По тези въпроси разговаряме с Илиана Балабанова, председател на Българската платформа към Европейско женско лоби.

Докладът Ви не се ограничава до изброяване на законодателни пропуски, а показва как липсата на адекватна правна рамка се отразява върху живота на жените. Коя препоръка от анализа бихте поставили на първо място, ако още утре трябваше да бъде реализирана? 

Много са препоръките, но ако трябва да посоча първите четири, то това са онези, препоръки, които са насочени към основните дефицити в българското законодателство:

• въвеждане на дефиниция за “насилие над жени”;

• криминализиране на кибернасилието;

• гарантиране на равен достъп до правосъдие;

• работеща, ефективна координация между всички институции в областта на защитата и подкрепата на жертвите.

Директивата за борба с насилието над жени често се представя като поредното европейско изискване. Какво всъщност означава тя за жените в България и защо е важна отвъд юридическия език?

Irish Legal News

Директивата е европейско изискване, което защитава реални жени с реални семейства. В крайна сметка Директивата защитава правото на всеки да живее живота си без насилие.

Тя дава ясен сигнал, че насилието над жени не може да бъде разглеждано като личен или семеен проблем, а като сериозно нарушение на човешките права, което изисква ефективна реакция от страна на държавата.

За жените в България това означава повече сигурност и по-голяма защита. Директивата поставя общи европейски стандарти за превенция, закрила на жертвите, наказателно преследване на извършителите и достъп до специализирани услуги. Тя обръща специално внимание и на форми на насилие, които все по-често се случват в дигиталната среда – разпространяването на интимни изображения без съгласие, киберпреследването и онлайн тормоза. Тези форми на насилие не са регулирани в България.

Най-важното е, че Директивата изпраща ясно послание: нито една жена не трябва да остава сама срещу насилието и независимо в коя държава членка на ЕС живее, тя има право на еднакво високо ниво на защита.

За България това е възможност не просто да изпълни своето задължение, а да модернизира законодателството си, да запълни съществуващите пропуски и да изгради по-ефективна система, в която институциите работят координирано, за да могат жените да получават навременна защита и подкрепа. 

Директивата не е само юридически текст, тя е и инструмент, който може реално да спаси човешки живот, да предотврати насилие основано на пола и да даде шанс на хиляди жени да живеят свободно и без страх.

След отказа на България да ратифицира Истанбулската конвенция. Наблюдавате ли политическа предпазливост относно темата за насилието над жени? Как тя влияе върху законодателните промени днес?

Темата за насилието над жените все още носи политическата тежест на дебата около Истанбулската конвенция. За съжаление, в продължение на години истинският дебат по отношение на необходимостта от ефективна защита всъщност бе изместен от идеологически спорове и дезинформация.

Тази политическа тежест води до забавяне на законодателните промени, до избягване на определени понятия или до търсене на компромисни решения, които не винаги осигуряват най-високото ниво на защита. В резултат, вместо да се обсъждат конкретни мерки за превенция, защита и наказателно преследване, дебатът отново се връща към политически противопоставяния.

В същото време Директива (ЕС) 2024/1385 дава възможност разговорът да бъде върнат към същността на въпроса. Тя не поставя идеологически въпроси, а установява минимални европейски стандарти за защита на жените от насилие, основани на човешките права и върховенството на закона.

News.bg

Трябва да си дадем сметка, че зад всяка законодателна промяна стоят човешки съдби. Когато една жена не получи навременна защита, когато институциите не реагират координирано или когато извършителят остане ненаказан, последствията могат да бъдат необратими. Законодателството не трябва да бъде заложник на политически страхове или идеологически спорове, а да бъде инструмент за реална защита на живота, достойнството и правата на жените.

В публичния дебат насилието над жени често се представя като поредица от отделни престъпления. Защо от феминистка гледна точка е важно то да се разглежда като структурен проблем, а не като сбор от изолирани случаи?

Точно това е фундаменталната разлика между феминисткия прочит и традиционния подход. Насилието над жени не е сбор от случайни престъпления, извършени от отделни извършители. То е проява на исторически съществуващото неравенство между жените и мъжете и механизъм, чрез който това неравенство се възпроизвежда и поддържа.

Когато всяко убийство, побой, изнасилване или преследване се разглежда като изолиран случай, обществото пропуска най-важния въпрос - защо именно жените са непропорционално засегнати и защо насилието следва едни и същи модели във всички държави, независимо от културата, религията или икономическото развитие. Това вече не е въпрос на индивидуално поведение, а на социални структури, стереотипи и отношения на власт.

Феминистката перспектива не освобождава извършителя от лична отговорност. Напротив, тя показва, че личната отговорност съществува в обществен контекст, който твърде дълго е нормализирал мъжката агресия, контрола над жените и неравното разпределение на властта. Насилието не възниква във вакуум. То се подхранва от сексизма, от дискриминацията, от стереотипите за ролята на жените и от институционалните пропуски, които често оставят жертвите без защита.

Именно затова международното право и европейските стандарти определят насилието над жени като форма на основано на пола насилие и като нарушение на човешките права. Това не е идеологическа позиция, а признание на един безспорен факт: насилието ограничава свободата, автономията и равнопоставеното участие на жените във всички сфери на обществения живот.

Докато разглеждаме всяко престъпление като отделен случай, ще продължим да лекуваме симптомите. Когато признаем, че насилието е структурен проблем, ще започнем да променяме причините - чрез образование, политики за равенство, ефективни институции, ранна превенция и категорична нетърпимост към всички форми на дискриминация и насилие.

Крайната цел на феминизма е да създаде общество, в което жените не трябва да живеят със страха, че насилието е неизбежна част от това да бъдеш жена.

Онлайн пространството се превърна в място, където жените все по-често са обект на тормоз, заплахи и сексуализирано насилие. Достатъчно подготвено ли е българското законодателство да отговори на тези форми на насилие?

Краткият отговор е – не. Българското законодателство изостава значително по отношение на защитата от насилие над жени в дигиталната среда.

Да вземем например случаите с Telegram групите, в които без съгласието на жените бяха разпространявани техни интимни снимки и видеа, както и лични данни. Но те не са изолирани. През последната година станахме свидетели и на случаи на незаконно заснемане и разпространение на изображения на жени от гинекологични кабинети и козметични салони. Това са пространства, в които всяка жена има основание да очаква пълна неприкосновеност, доверие и уважение към личното си достойнство.

Общото между тези случаи е, че женското тяло се превръща в обект на наблюдение, контрол, унижение и публично потребление без знанието и съгласието на самите жени. Това не са „скандали в интернет“ или нарушения на личната неприкосновеност в тесния смисъл на думата. Това са форми на сексуализирано насилие, основано на пола, които целят да унижат, засрамят и лишат жените от чувството им за сигурност и автономия.

В същото време, трябва много ясно да подчертая, че дигиталното пространство не е „виртуален“ свят с виртуални последици. Онлайн насилието има реални жертви и реални последици. То води до страх, психологическа травма, социална изолация, загуба на работа, отказ на жените да участват в обществения и политическия живот и дори до риск от последващо физическо насилие.

Именно затова Директивата е толкова важна. За първи път Европейският съюз криминализира определени форми на онлайн насилие срещу жени, включително разпространяването на интимни изображения без съгласие, киберпреследването и други тежки форми на кибернасилие. Това е признание, че технологиите не създават ново насилие, те дават нови инструменти за упражняване на същото неравенство, сексуална експлоатация и контрол над жените.

За България предизвикателството не е само транспонирането на директивата, но и да промени начина, по който институциите възприемат тези престъпления. Докато подобни случаи се определят като „сензации“, „шеги“ или единични инциденти, жените ще продължат да остават недостатъчно защитени. Необходим е цялостен подход - ефективно наказателно право, по-добро разследване, отговорност на дигиталните платформи и ясното разбиране, че сексуализираното насилие не престава да бъде насилие само защото е извършено чрез телефон, камера или приложение.

Свободата на жените не би трябвало да свършва в интернет пространството. Същите права, които защитават жените на улицата, в дома или на работното място, трябва да ги защитават и в дигиталното пространство. Онлайн насилието е насилие, извършено с други средства.

Защо в България все още е толкова трудно да говорим за мизогинията като широк обществен проблем, а не само за отделни случаи на насилие?

Защото е много по-лесно да осъдим едно престъпление, отколкото да признаем, че зад него стои по-дълбок обществен проблем. Понятието „мизогиния“ все още не е част от обществения и политическия речник в България. По-лесно ни е да говорим за отделни извършители, отколкото за обществените нагласи, които правят възможно насилието над жени. В България все още говорим за отделни случаи на домашно насилие, убийства, онлайн тормоз или сексуално насилие, но рядко си задаваме въпроса какво ги свързва.

Дълги години темата за равнопоставеността между жените и мъжете беше представяна като идеологически спор, особено след обществените дебати около Истанбулската конвенция. В резултат на това понятия като „мизогиния“, „сексизъм“ или „насилие, основано на пола“ са политизирани, вместо да бъдат разглеждани като аналитични понятия, които описват реални обществени явления.

А всъщност мизогинията не означава просто „омраза към жените“. Тя не се проявява само в крайните форми на насилие. Тя се проявява и като системно омаловажаване на жените, като толериране на сексистко поведение, като обвиняване на жертвите, като подценяване на женската експертиза, като приемане на контрола върху жените за нещо нормално. Тя създава средата, в която насилието може да се случва и често да бъде оправдавано или омаловажавано.

Феминизмът ни дава езика, с който можем да назовем тези механизми. А когато едно явление няма име, много по-трудно е да бъде разпознато, измерено и преодоляно. Не можем да решим проблем, който отказваме да назовем.

Всъщност разговорът за мизогинията не е академичен или идеологически. Той е необходим, ако искаме да разберем защо насилието над жени продължава да се възпроизвежда и защо наказването на отделните извършители, макар и задължително, не е достатъчно. Истинската промяна започва тогава, когато обществото признае, че зад отделните случаи стоят устойчиви модели на неравенство, дискриминация и толериране на насилието.

Когато започнем да говорим за мизогинията като за обществен проблем, ще можем да работим върху причините, а не само върху последствията. Феминизмът не твърди, че всички мъже са насилници. Той твърди, че всяко общество, което толерира мизогинията, създава условия насилието над жени да се възпроизвежда.

Липсва ли политическа воля за политики, основани на равенството между половете, или по-скоро обществената съпротива срещу понятието „джендър“ затруднява този разговор? 

Начинът, по който политиците говорят за жените, е част от по-широкия проблем с равнопоставеността. 

Когато едно общество години наред допуска темата за равенството между жените и мъжете да бъде представяна като „чужда идеология“, това неизбежно влияе и върху политическите решения. В България думата „джендър“ беше натоварена с политически смисъл, който няма общо с реалното значение на понятието в политиките за равнопоставеност. Вместо да говорим за това дали жените и мъжете имат равен достъп до образование, труд, политическо участие, защита от насилие и участие във вземането на решения, ни се внушават страхове и вредни предразсъдъци. Това затруднява приемането на политики, основани на доказателства и човешки права. 

Трябва да поставим картите на масата и да признаем, че проблемът е и в самата политическа култура. Когато жените са малцинство там, където се вземат решенията, това не е просто статистически въпрос. Това влияе върху това кои теми се считат за важни, как се води общественият разговор и какви модели на поведение се приемат за допустими.

Нека си припомним 2023 г., когато по време на обсъждането на промените в Закона за защита от домашното насилие, след случая с Дебора, станахме свидетели на изказване от народен представител, което предизвика огромно обществено възмущение със своя цинизъм и липса на чувствителност към страданието на жертвите на насилие. Последвалото оттегляне на Вежди Рашидов от Народното събрание показа, че обществото има граница на нетърпимост към подобен тип отношение.

Но този случай не е изолиран. През годините от най-високата политическа трибуна, Народното събрание, сме чували редица изказвания, които възпроизвеждат стереотипи за ролята на жените, омаловажават техните права или представят насилието над тях като нещо второстепенно.

Съвсем наскоро отново станахме свидетели на атаки срещу жени народни представители. Тук политическата принадлежност няма значение. Важен е моделът. Когато една жена е атакувана не заради своите идеи, експертиза или политически решения, а чрез обиди, свързани с пола ѝ, външния ѝ вид или ролята ѝ като жена, това е проявление на сексизъм.

Народната представителка Елисавета Белобрадова коментира в Пленарна зала, че коментари от типа „жените трябва да си гледат децата“, не са просто лично мнение. Те възпроизвеждат стар стереотип, според който жената има естествено място само в частната сфера, а публичната власт и лидерството са запазена територия за мъжете. Това е именно една от формите, чрез които се поддържа неравенството, чрез ограничаване на представата за това какво могат и къде принадлежат жените.

Политиката не е извън обществото. Тя отразява и възпроизвежда обществените нагласи. Когато сексисткото поведение бъде нормализирано или подминато, то изпраща послание към всички жени: че тяхното място трябва да бъде ограничено, че трябва да се съобразяват, да бъдат тихи, да бъдат по-малко видими.

Затова въпросът не е дали България има нужда от „женска тема“. Въпросът е дали искаме демокрация, в която всички граждани имат реален шанс да участват равноправно. Равенството между жените и мъжете не е идеология - то е основен принцип на модерната демократична държава.

Къде според Вас се срещат сексизмът, онлайн тормозът и дезинформацията? Колко е тънка връзката между езика на омразата и насилието срещу жени?

Сексизмът, онлайн тормозът и дезинформацията не са отделни явления. Те се срещат там, където се цели обезценяване, страх и контрол. Те се срещат там, където целта е да се ограничат гласът, свободата и участието на жените.

Често подценяваме ролята на езика. Но езикът създава среда. Когато жени биват наричани „неспособни“, „емоционални“, „неподходящи за лидерство“, когато тяхната компетентност се поставя под съмнение само защото са жени, или когато се разпространяват унизителни коментари за външния им вид и личния им живот, това не са просто думи. Това са послания, които нормализират идеята, че жените са по-малко ценни, по-малко компетентни и имат по-малко право да заемат публично пространство.

Онлайн средата засили този проблем, защото даде възможност на сексисткия език да се разпространява бързо, масово и често анонимно. Жените, които са активни в обществения живот - политици, журналистки, експерти, активистки - много често стават мишена на координирани атаки, сексуализирани обиди, заплахи и дезинформация. Целта често не е просто да бъде критикувана една позиция, а да бъде изпратено послание: „Не се намесвай. Не говори. Това място не е за теб.“

В този смисъл онлайн насилието срещу жени има и демократично измерение. Когато жените се отказват от участие в обществения живот, защото цената е постоянен тормоз и заплахи, обществото губи не само техния глас, но и част от своята демократичност.

Връзката между езика на омразата и физическото насилие не е автоматична, но тя не бива да бъде подценявана. Езикът на омразата създава среда, в която определени форми на унижение, контрол и агресия започват да изглеждат приемливи. Когато една жена постоянно е представяна като по-малко значима,това допринася за нормализирането на нагласите, върху които по-късно се появяват и по-тежки форми на насилие.

Затова борбата със сексизма и онлайн насилието не е въпрос на ограничаване на свободата на словото. Тя е въпрос на това какво общество искаме да изградим. Въпросът е дали искаме да изградим общество, в което различното мнение може да бъде изразено, но никой да не губи правото си на достойнство, сигурност и равнопоставено участие.

Каква е ролята на медиите? Смятате ли, че българските медии все още представят насилието над жени като сензация, вместо като системен обществен проблем? 

Този въпрос е много важен, защото медиите не само отразяват обществото, те участват в това как обществото разбира проблема. Медиите не просто информират, те формират обществените нагласи. Начинът, по който се говори за насилието над жени, влияе върху това дали обществото ще го възприема като сериозен проблем с дълбоки причини или като поредната трагична история за няколко дни.

За съжаление, все още не виждаме насилието над жени да бъде представяно като системен проблем, свързан с неравенството между жените и мъжете, със стереотипите и с пропуските в институционалната защита.

Същевременно трябва да признаем, че има и положителна промяна. Все повече журналисти и медии започват да използват по-чувствителен език, да търсят експертна перспектива и да поставят акцент върху причините, а не само върху последствията. След случаи като този с Дебора например общественият натиск показа, че темата вече не може да бъде скрита или представяна единствено като „лична семейна трагедия“.

Но имаме още много работа. Медийното отразяване трябва да бъде част от решението, а не част от проблема. Това означава да се избягва сензационността, да се защитава достойнството на жертвите, да се дава глас на експерти и организации, които работят по темата, и да се показва по-голямата картина.

Всяко насилие над жена има конкретна жертва, но никога не е само лична история. То е обществен проблем. И ако медиите покажат тази връзка, те могат да бъдат мощен инструмент за промяна на нагласите и за превенция на бъдещо насилие.

Aвтор: Елена Родимова