„В къщата на мечтите“: невидимото домашно насилие в еднополовите връзки

Кармен Мария Мачадо засяга болезнена тема, непонятна на множество хора, преминали през ужасите на домашното насилие. Как се говори за немислимото, когато ти липсва речник? Как се описва неописуемото?

„Повечето видове домашно насилие са напълно легални“ твърди бисексуалната писателка в творбата си „В къщата на мечтите“, издадена през 2019 г. 

С целта да допринесе към оскъдната литература, засягаща домашното насилие в ЛГБТИ+ двойките, тя разказва историята си на тормоз години след края на травмиращото преживяване. Мемоарът проследява запознанството на Мачадо с бившата ѝ партньорка, тяхното влюбване и постепенно появяващата се агресия, вмъквайки чести лирически отклонения, ретроспекции и други креативни разказвателни похвати.

Мачадо се запознава с насилничката си, която назовава като „жената в къщата на мечтите“, по време на магистърската си степен по креативно писане в Айова, САЩ. Авторката води безгласна битка със себе си, определяйки се като „странно, дебело момиче“, и е шокирана от страстта и нежността, която „жената в къщата на мечтите“ показва към нея. Двете споделят любов към писането, ходят на пътешествия заедно и за определено време виждат света през розови очила.

Искрите на влюбването им обаче бързо са заменени от избухливост, обвинения в изневяра, обсесивно поведение, манипулации и физическо посегателство. 

VOX

Макар и читателят да знае, че това насилие ще настъпи, Мачадо включва множество моменти, които загатват за наближаването му. Първата такава случка е описана в главата „Къщата на мечтите като поличба“, в която насилничката, в пристъп на ярост, че Мачадо не отговаря на обажданията ѝ, я наругава, докато блъска по колата ѝ.

Мемоарът разглежда концепцията за „агресивния“ или „мълчалив“ архив, според която някои истории са разрушени, а други никога не са разказани. В контекста на домашното насилие между куиър двойки, Мачадо прави аргумента, че фигурите на жената насилник, мъжа жертва, куиър нападателя и куиър потърпевшия са поредните призраци, изгубени в архива, които трябва да бъдат материализирани.

Мачадо цитира куиър теоретика Хосе Естебан Муньоз, според когото „[к]огато историкът на куиър преживявания се опита да документира куиър минало, често има пазач на вратата, представляващ хетеросексуалното настояще“. Тя дава пример с еротичните писма между Лорена Хикок и Еленор Руусвелт, които Хикок изгаря поради „липса на дискретност“. Доказателствата невинаги са предадени на архива - някои не са записани, а други просто не са запазени. Зависи кой определя тяхната значимост.

Освен че е емоционален и грабващ, мемоарът си служи с фрагментирана структура и разнообразни литературни похвати, изследващи начините, по които жертва може да си позволи да си спомни. 

Историята е разказана в стила на разнообразни жанрове, алегории, вълшебни приказки и дори включва интерактивна глава, показващи експерименталната форма на сюжета. 

The New Yorker

Например в главата „Къщата на мечтите като Синята брада“ Мачадо разглежда добре познатата приказка за Синята брада като алегория към собствената си история. Злият крал забранява на новата си съпруга да влиза в една единствена стая, но нейното любопитство надделява и в стаичката тя открива телата на изчезналите жени на владетеля. „Тя се проваля (и като мен оцелява, за да разкаже историята)“, твърди Мачадо, „но дори и да беше минала теста, дори и да го беше послушала, щеше да има някаква друга молба, малко по-голяма, малко по-странна…“

Главата продължава с графични описания на „дресирането“ съпругата - хипотетичните искания на Синята брада, с които тя е щяла да се примири, като става ясно, че това всъщност са мъченията, с които Мачадо се е примирила в собствената си връзка.

В по-голямата част от историята Мачадо води разговор с миналото си аз, към което се обръща във второ лице „ти“. Тя се дистанцира от себе си, казвайки “Ти не винаги беше просто Ти. Аз бях цяла...“, сякаш не желае спомена за накърнената си форма в близост до сегашното си аз.

Не на последно място, Мачадо е в продължителна дискусия с други теоретици и творби, свързани с темата за домашното насилие в ЛГБТ+ двойките. Освен, че прави препратки към хора като Жак Дерида и Дороти Алисън, тя също включва всеобхватен списък на книги и материали от архива на интер-куиър насилието в края на мемоара си.

След повече от година тормоз „жената в къщата на мечтите“ признава на Мачадо, че е влюбена в друга жена. Следва върволица от раздели и събирания, които насилничката постига чрез емоционален натиск. Мачадо обаче успява да се отдели от нея с помощта на приятелите си, както и осъзнаването, че е възможно партньорката ѝ да има психическо разстройство. 

„Тормозът, който преживях, беше предимно емоционален, словесен. Имаше и някои физически елементи“ , казва Мачадо в интервю за Longreads от 2019 г. „Мисля много за това какво можеше да се случи, ако бях останала“. 

По време на един от първите изблици на агресия, „жената в къщата на мечтите“ казва на писателката „Не ти е позволено да пишеш за това…Да не си посмяла да пишеш за това“. Мачадо не се вслушва в заплахата и благодарение на това имаме възможността да се впуснем в тази история, представяща реалност, която често бива загърбена или дори отхвърляна като възможна. 

My life from home

Куиър хората обаче са и много по-уязвими в ситуации на домашно насилие поради липса на инклузивни закони за защита срещу всякаква форма на насилие, както и заради ограничените ресурси, насочени към борбата им за справедливост. Докладването на случаи на насилие, за жалост, е рядкост поради множество предразсъдъци, неверие, или страх от опетняване на ЛГБТИ+ обществото. 

Затова и творбите като „Къщата на мечтите“ на Кармен Мария Мачадо са крайно необходими, за да ни напомнят за прикритите битки на множество хора, които може би нямат глас, за да извикат за помощ. Нека не позволяваме те да останат незаписани в архива на агресията. 

По думите на Мачадо: „Заслужаваме нашите злодеяния да бъдат представени толкова, колкото и нашия героизъм, защото когато отказваме злодеянията като възможност за група хора, ние отказваме тяхната човечност“.

Aвтор: Юлия Здравкова