Стане ли въпрос за големите български писателки Елисавета Багряна, Дора Габе и Петя Дубарова несъмнено стават част от разговора. Малцина обаче ще се сетят за Яна Язова. Родена в Лом през 1912 г., Люба Христова Ганчева е едно от най-ярките имена на следосвобожденската българска литература. Едва на 18 години поетическият ѝ талант привлича вниманието, а и пленява сърцето, на видния литературовед, преводач и критик Александър Балабанов, който става неин редактор. Още с дебютната си стихосбирка „Язове”, от където идва прозвището ѝ, тя е наречена „детето-чудо на българската литература”.
През 1932 г. американският вестник „Christian Science Monitor” я вписва като едно от двете или трите имена в българската литература, които трябва да се запомнят. Води лична кореспонденция с Бранислав Нушич. Вдъхновение е за редица художници, скулптори и поети. През 1936 г., след две стихосбирки и един роман, е включена в обзорна статия за българската литература в голямата енциклопедия на Ларус. Пише първия български роман за наркотрафика и проституцията - „Капитан” (1940 г.).
(източник: Pintarest)
Освен видна авторка Яна Язова е и изявена историографка - след щателно проучване, включващо пътувания до Сирия, Турция, Египет и Палестина, авторката създава „Александър Македонски” (1944 г.), първият български исторически роман на небългарска тематика. Кулминацията на нейния труд е трилогията „Балкани”, в която, преплитайки разнообразие от жанрове с обстойни документално-фактологични изследвания, авторката представя богат и нюансиран портрет на националноосвободителното движение уникален и до днес.
Въпреки тези постижения Яна Язова е непозната на съвременния българин. Името ѝ липсва от учебниците по литература и история. За живота ѝ (особено след 1944 г.) се знае малко, а тайната за смъртта ѝ е запечатана в засекретени папки в държавните архиви. Като че ли напук на целия ѝ труд днес тази впечатляваща жена е най-известна като „правописната грешка” на Александър Балабанов. Защо? Едното обяснение е сексизмът на нейните съвременници - още приживе успехът на Яна Язова е приписан на връзката ѝ с Балабанов, а тя се споменава първо с дивната си красотата, а после с таланта. Това обаче е не само лесното, но и непълното обяснение. В действителност този наратив е най–вече плод на скандалната природа на любовта между двамата, която е апетитна тема за клюкарите по жълтите павета. Сега не би било по-различно. Дори смея да твърдя, че днес разликата им от 33 години би предизвикала още по-голям скандал. В допълнение това обяснение пренебрегва факта, че Яна Язова е уважавана и призната не само в България, но и по света, както споменах в началото. Истината е, че след 1944 г. Яна Язова отказва да припознае социалистическия реализъм като метод на творчеството си и това е пагубно за нейната кариера. Заради отказа си да ръкопляска на властта тя е заличена от литературната сцена в България.
Първата жертва е романът „Александър Македонски”. Завършен е края на 1944 г., когато Отечественият фронт вече е поел властта. От книгата са отпечатани само 8 коли (приблизително 128 страници), когато печатницата изгаря по време на бомбардировките над София. Целият набор е унищожен. Чисто съвпадение е, че книгата е неудобна за властта, тъй като не съвпада със социалистическия реализъм - по официално определение литературно и художествено движение, което възниква в СССР, но в действителност това е цензурата, която властта налага върху творците в социалистическите държави. Всяко литературно произведение, картина и песен по време на режима трябва да насърчават идеалите на социализма и комунизма. С този контрол режимът превръща изкуството в част от пропагандната машина, а творческият дух и индивидуалност на творците биват унищожени. Естествено, творецът има право на избор - Петър Атанасов, издателят, с когото Яна Язова е щяла да публикува „Александър Македонски”, можел да не издаде книгата. Той обаче решил да го направи, затова печатницата му е взривена, а по-късно той е осъден от Народния съд на смърт и е убит. След 1944 г. поради отказа си да се впише в социалистическия реализъм Яна Язова е определена за „буржоазна писателка” и е отлъчена от българската литература, а произведенията ѝ спират да се издават.
Имайки предвид колко високо ценена е била свободата на словото в тоталитарните режими, не можем да съдим Елисавета Багряна за това, че се е съгласила да напише стихотворение за Георги Димитров, когато е била любезно помолена да го направи. Когато ѝ е отправено същото предложение обаче Яна Язова остава вярна на себе си и отказва. В документалния филм „Изчезналото досие на Яна Язова” Петър Величков, литературен историк и автор на книгата „Яна Язова: проклятието на дарбата”, разказва:
[Яна Язова] решава да излезе от анонимност и да представи ръкописа на своя роман “Левски” [първа книга от трилогията “Балкани”] в издателство “Народна култура”. Първоначално романът е приет и включен в издателските планове и тя е трябвало да получи хонорар. Обаждат и се по телефона и ѝ казват “Другарко Язова, има годишнина на Георги Димитров. Бихте ли написали стихотворение?”. Тя казва, че отдавна не пише стихове и да се обърнат към някой по-сръчен. Те и казват “Другарко Язова, вие като помислите ние пак ще ви се обадим.” След два-три дена пак ѝ се обаждат и тя им казва, че няма да напише такова стихотворение и те ѝ казват “Вие горко ще съжалявате.” Отивайки след тези разговори в издателство “Народна култура” да си вземе аванса счетоводителката ѝ казва да се справи първо с директора на издателството Пелин Велков. Пелин Велков ѝ връчва една много бързо написана рецензия, в която се казва, че романът се разминава със сегашният социалистически реализъм […]
Романът ѝ „Левски” няма да бъде издаден до 1985 г., когато Петър Величков го взема от държавните архиви и го издава на части във вестник „АБВ”. Прави това, тъй като разбира, че след смъртта ѝ друг автор, за когото се твърди, че е Николай Хайтов, иска да издаде романа под свое име.
(източник: Ozone)
В перспектива случката в издателство “Народна култура” е последното предупреждение към Яна Язова. Вместо да сведе глава пред режима обаче тя пише своята последна творба - романът „Соленият залив”. Също като предишните ѝ романи „Соленият залив” (написан като два романа - “Голямо и малко” и “Война”) преплита исторически факти с наратив, но вместо да пише за миналото Яна Язова се обръща към времената, в които е живяла. Макар и фокусът да е върху Третото българско царство, тя подробно описва и ужасите, сторени от Народния съд. Безспорно смел и, по думите на Александър Балабанов, страшен избор, който определя съдбата ѝ.
През август 1974 г. Яна Язова е намерена мъртва в дома си повече от месец след кончината си. Всичките ѝ записки, дневници и ръкописи липсват. Официалната версия за смъртта ѝ е инфаркт. Предвид обстоятелствата обаче се смята, че е убита от агенти на Държавна сигурност. Тази версия поддържа и Петър Величков:
"Обади ми се на служебния телефон в редакцията човек, който пожела да бъде анонимен. Той ми каза “Другарю, Вие не знаете с какво сте се захванали, защото тука става въпрос за убийство и за кражба. Не случайно апартаментът е бил запечатан от прокурора доста време след изнасянето на останките на Яна Язова.”. Аз тогава го попитах “Вие кой сте?” и каза “Аз съм човекът, който водеше разследването на този случай в СДВР. В един момент дойдоха от Държавна сигурност и прибраха всичко, което бях събрал в папката. […] Пожарникарите, които са влезли през балконската врата на ул. Раковски (където е бил апартаментът на Яна Язова) са заварили външната врата с всички ключалки отключени - някой е бил вътре и е излязъл. В едно хаванче там са намерили нещо повръщано, което е изследвано - имало е отрова. А самият труп беше намерен с колана на врата в последен стадий на разложение.”.
Около смъртта на Яна Язова остават много въпроси, които едва ли ще получат отговор. Още по-важен обаче е този въпрос - след като вече сме демократична държава, след като няма цензура и печатът е свободен, защо онези автори като Яна Язова, които избират свободата и отказват да станат част от пропагандната машина по време на съветската окупация все още остават непознати за обществеността? Защо тяхното творчество е изключено от учебниците, а на негово място е цял раздел за социалистическия реализъм, съдържащ произведения, които не само са чиста проба пропаганда, но и нямат никаква литературна стойност? Истината е, че макар и да е 2024 г. образователната ни система още не е преминала Прехода. Тези забранени от Държавна сигурност имена не могат да се изрекат свободно в час. Историята, която учим, остава повърхностна, непълна и без място за нюанс. Не знаем какво им е коствало на тези, които са повели Освободителното движение - знаем дати. И най-интересното е, че после се чудим защо сме назад от останалия свят. Дали не е защото вместо да анализираме произведенията в час и да подхождаме критически към тях учителят диктува на учениците какво трябва да мислят и после да напишат на изпитите? Или пък защото има едни почти пет десетилетия, за които все още не можем да се разберем дали е било по-добре или по-зле? Дали сме били окупирани от комунистите или напротив - те са били истинските патриоти? Въобще какво се е случвало тогава?
(източник: Уикипедия)
Случаят на Яна Язова е показателен не само за времето, в което е живяла и творила, но и за нашето съвремие. Житейският ѝ път събира в себе си шума и колорита на бохемска София, терорът на Държавна сигурност и колективната амнезия на модерния българин. Достатъчно големи късметлии сме да живеем във време, в което книгите не се издават, защото проповядват „правилната” идеология. Във време, в което хората не трябва да избират между свободата на изразяване и живота си. За такова време са мечтали хора като Яна Язова. Смятам, че ако знаем повече за тези като нея, ще се научим да ценим свободата, която имаме.
(източник: Книжарница Хермес)
Aвтор: Анелия Станиславова
Източници:
“Бохемска София: Истории от жълтите павета” - Виктор Топалов
Comments