Една жена е „приятна“ за гледане, защото се усмихва и е „угодна“ на мъжа, защото изискването за усмивката ѝ „показва мълчаливото съгласие на жертвата със собственото и потисничество“, пише Шуламит Файърстоун в “Диалектиката на пола” (1970). Ако мъжът не го получи, в метрото, на работа, в магазина, в час, в клуб, ходейки по улицата, той го изисква. „Трябва да се усмихваш повече.“, „Хайде, госпожо, усмихнете се!“, “ „Защо си толкова ядосана?", „Вашите клиенти/колеги/шеф ще ви приемат за по-благонадеждни, ако се усмихвате повече.“, „Усмихни се, кучко!“
Популярната култура търпи драматични промени в последните години и най-накрая започва да застава зад позицията, че мъжете трябва да спрат да казват на жените да се усмихват. В същото време обаче едно известно подполе на психологията, известно като позитивна психология, продължава да изисква непрекъснати женски усмивки като част от „добрия живот, който всички харесваме и желаем."
Позитивната психология остава водеща мисловна школа в академичната психология, управленското и организационното консултиране и коучинга, все още представлява голям дял от книгите за самопомощ, вече на стойност над 10 милиарда долара само за 2020 г. Това е само малка част от милиардите, генерирани годишно от глобална индустрия за психично здраве. Следователно е важно да се запитаме как е родила такава привидно ненаучна идея като „истинска“ усмивка и да разгледаме патриархалните предположения за това какво е „щастие“ се "закачат" в психологията.
Смята се, че идеята за позитивна психология се появява след реч на Мартин Е.П. Селигман през 1998 г., като противовес на „твърде" фокусирания върху травмите, психичните заболявания и страдание интерес в психологията след Втората световна война. Постепенно обаче позитивната психология започва да се развива и достига това, което познаваме днес - бизнес за милиарди, фокусиран привидно върху себепознанието и развитието, но най-вече - върху обещание за усмивки и смирение пред патриархалните норми. Критиците на позитивната психология отбелязват как тя възприема неолиберална логика, която измества тежестта на нещастието и неравенството от по-големите системи върху индивидуалното поведение, превръщайки тъгата във въпрос на „нагласа“, лична отговорност и избор.
По-малко проучени обаче са коварните предположения в областта, че щастието и благополучието са фундаментално свързани с нормативните роли на половете, хетеросексуалната моногамия, семейните ценности, християнската етика, превъзходството на бялата раса и милитаризма.
От изследването на "усмихнатите жени" на Келтнер и Харкър през далечната 1998 г., което е силно критикувано, като изследващо връзките между щастието, хетеросексуалната моногамия и расата (включени са предимно бели жени от средната класа), твърденията, че благодарение на позитивната психология по-бързо ще се възстановим от физическите прояви на гняв, страх и тъга, намаляване на сърдечни заболявания и дори по-дълъг живот с ХИВ или при наличие на рак (Фредриксън), стигаме до яростните критици (Барбара Еренрайх) с "Усмихни се или Умри"
В нито един момент в статията си от 2001 г. Келтнер и Харкър не предлагат демографска информация за своите субекти, освен пол и средна възраст, въпреки че разполагат с тази информация. Жените са бели и социално-икономическият статус остава незабелязан, тъй като те се третират като единствена, представителна категория: универсалната Жена.
Критиката и особено феминистката работи върху демонтирането „универсалната Жена“ и това постоянно очакване момичетата да бъдат винаги усмихнати, което ги деполитизира и позиционира като отстъпчиви в собственото им подчинение. „Забавлението“ действа като отвличане на вниманието от по-дълбоки политически проблеми, обезсърчавайки момичетата да обмислят експлоатацията и насилието, пред които са изправени всекидневно. Призивът за усмивка не е покана за празнуване на мизогинните и патриархални структури, които често са в основата на нещастието.
Източници:
Превод: Катерина Георгиева
Kommentare