top of page
  • vechernicamedia

Мълчанието е съгласие: Селективната солидарност, която изключи Палестина

Либералният феминизъм или „белият“ феминизъм, както стана известен напоследък, използва два инструмента в своята дейност: употребата на гласа тази на мълчанието. Мълчанието тук не е пасивно отсъствие на думи, а активен избор с ясна цел.  


След като Джина (Махса) Амини беше убита от иранската ,,морална полиция“ заради „неправилно“ носене на хиджаб, с право се стигна до международно възмущение. В цялата страна избухнаха протести, в които иранските граждани излязоха по улиците, за да поискат справедливост за Амини, както и повече права за жените и премахване на закона за задължителния хиджаб. Някои от протестиращите жени публично свалиха и изгориха хиджабите си, а други отрязаха косите си в знак на неподчинение. В Европа и САЩ защитници на правата на човека и известни жени изразиха подкрепата си за иранските протестиращи, като някои от тях дори подстригаха косите си в знак на солидарност. 


Консенсусът сред западните феминистки беше ясен: иранските жени трябва да бъдат подкрепени в тяхната борба. Година по-късно, когато в Газа се разгръща човешка катастрофа, която според СЗО засяга непропорционално много жени и новородени, същите феминистки, които използваха гласовете и платформите си, за да се застъпят за иранските си сестри, сега прилагат различен подход: мълчание. Докато върху главите на обсадените жени в Газа падат бомби, тези, които твърдят, че се застъпват за правата на жените, мълчат. 



Докато скърбящите майки от Газа увиват мъртвите си деца в погребални савани, онези, които твърдят, че работят за изкореняване на насилието срещу жени и деца, мълчат.  Докато бременните жени в Газа са принуждавани да се подлагат на цезарово сечение без упойка, тези, които твърдят, че се борят за достъпа на жените до здравни услуги, мълчат. Докато ученичките в Газа лежат безжизнени под отломките на бомбардираните си училища, тези, които твърдят, че подкрепят правото на образование за всички жени, мълчат. Докато жените и момичетата в Газа са изправени пред геноцид, който се излъчва на живо, за да го види целият свят, тези, които твърдят, че вярват в равенството за всички, мълчат. Но при липсата на думи, тяхното мълчание говори много.


Белият феминизъм 


Преднамереното мълчание на тези самопровъзгласили се защитници на правата на жените е както умишлено, така и напълно предвидимо. Неспособността им да се застъпят за палестинските жени отразява модел, вкоренен в основите на белия западен феминизъм. Ще обясня по-надолу в статията, но преди това трябва да определим понятията. 


Терминът „феминизъм“ често се използва неправилно от мюсюлмани, които се опитват да критикуват идеали и цели, които смятат за несъвместими с тяхното разбиране за религия. Феминизмът обаче не е една-единствена идеология, а по-скоро е събирателно понятие за различни социално-политически движения и идеологии, които се опитват да решат множество проблеми, с които се сблъскват жените. Те често имат различни цели и исторически рамки. През последните години либералният или масовият западен феминизъм, често наричан „бял“ феминизъм, е обект на анализ. С него се описва мисленето на хора, които са склонни да универсализират целите, опита и убежденията на белите жени, като често пренебрегват гледните точки на расовите малцинства на Запад и на останалите жени по света. От съществено значение е да се отбележи, че не всички бели феминистки се придържат към този начин на мислене, а някои от тези, които го правят, не са бели жени (1).


Като се фокусира върху опита на белите жени (обикновено от средната класа), белият феминизъм не отчита ролята на други социални идентичности в дискриминацията, основана на пола. Макар че белият феминизъм на практика има склонност към изключване, възходът на интерсекционалния феминизъм (2) през последното десетилетие осигури аналитична рамка, която позволява по-задълбочено разбиране на пресечните точки на пола, расата, религията и други идентичности. Макар че терминът е въведен от професор Кимбърли Креншоу през 1989 г., чернокожите феминистки още от Соджърнър Трут през 50-те години на 19-ти век вече формулират уникалните социални предизвикателства, пред които са изправени като чернокожи жени. След Креншоу се появяват многобройни направления на интерсекционалността, но като цяло феминистките, които са интерсекционални в своя активизъм, са склонни да разглеждат борбата на палестинците като борба на маргинализирана общност, която се съпротивлява на потисническа власт. Ясно е, че чернокожите феминистки и тези от коренното американско население, както и тези, принадлежащи към маргинализирани общности, като цяло изразяват своята подкрепа за народа на Газа.


Фокусът на тази статия е белият западен феминизъм. Вече съм писала за ориенталистките корени на този тип феминизъм, като се започне от Мери Уолстънкрафт, която използва "източната" жена като аргумент, срещу който може да се определи просветената, цивилизована западна жена. Стратегията е използвана като реторичен похват, който позволява на феминистките да се борят за своята еманципация на Запад. Те изграждат аргументи около пасивността и раболепието на въображаемата източна женственост не поради загриженост за последната, а по-скоро за да убедят западните си колеги мъже, че като отказват еманципацията на западните жени, те се държат като източни мъже. Представата за малоценността и варварството на Изтока е била толкова дълбоко вкоренена в западното общество, че е придобила подразбиращото се значение е било ясно на всички (3). 


Западните феминистки не само са разграничавали своята женственост от източната (въз основа на ориенталистки предположения, а не на наблюдаваната реалност), но и превръщали източната жена в обект на хуманитарна загриженост, давайки си възможност да участват в имперските начинания.


Имперски феминизъм


В британския контекст привържениците на правата на жените смятали, че е техен дълг да помагат на британските мъже в колониите. Личности като Мери Карпентър и Бейл Бърнард насърчават своите колежки англичанки да поемат професионални роли в колониите, за да „помагат“ на своите „сестри“ - роли, които са недостижими в самата Великобритания поради ограниченията, свързани с пола. По този начин те успяват да докажат „на всички онези, които си остават у дома, че империята не е просто проект на британския мъж, а че тя принадлежи и на жените“. (4) 


Феминистката литература, като например „The Englishwoman's Review“, спомага за разпространението на това послание (5), наред с мнението, че империята е сила за добро в света. Това често се изразява на езика на християнското мисионерство, целящо да донесе светлината на вярата на „езическото население на Изтока“. В Индия феминистките се фокусират върху образованието на „потиснатата“, „робски настроена“ индийска жена (също феминистка конструкция), но стратегиите им се различават в колониите в Африка и Близкия изток. Египет е особено интересен пример. В западния дискурс за исляма, който така или иначе изобилства с препратки към подчинението на жените и тяхното отделяне от обществото, феминистките проблеми в мюсюлманските колонии, включително Египет, били съсредоточени върху западното схващане за потисничеството на мюсюлманските жени както от мюсюлманските мъже, така и от ислямската религия. По ирония на съдбата този разказ се използва и като морално оправдание за британската империалистическа намеса в региона. Мъжете си присвояват феминисткия език за имперски цели, докато същите тези мъже отричат феминистките искания у дома. 


Както показва Лейла Ахмад, лорд Кромер, британски генерален консул в Египет през 1883-1907 г., използва феминистка реторика, за да подкрепи „цивилизационните“ цели на колониалната мисия. Той прави това, докато активно провежда политики, които са в ущърб на египетските жени и ограничават образованието им. Вярва, че „подчинението на жените“ в исляма е основен фактор за непълноценността на ислямската цивилизация, и призовава египтяните да се откажат от практиките на сегрегация и забулване. Както отбелязва Ахмад, „този застъпник за разбулването на мюсюлманските жени“ в Англия е бил член-основател на Мъжката лига за противопоставяне на суфражетството на жените (6). 


Във френските колонии в Северна Африка основна предполагаема цел на колониалния проект е освобождението на жените и отново актът на разбулване е основен и визуален знак за „напредък“. В алжирския контекст покривалата се превръщат в символ на алжирската съпротива срещу колонизацията (7). Франц Фанон, психиатър и политически философ, пише, че френските власти, „ангажирани с унищожаването на народната оригиналност и получили инструкции да доведат до разпадането... на формите на съществуване, които биха могли да предизвикат национална реалност..., трябвало да съсредоточат усилията си върху носенето на було, на което в този момент се гледало като на символ на статута на алжирската жена“. (8)



По време на Алжирската война за независимост през 50-те години на 20 век френската пропаганда се стреми да представи пред света образа на френско-алжирското единство. Армията организира масови събирания пред международните медии, на които демонстрира „помирение“ между мюсюлманското население и европейските заселници. В рамките на тези събирания се провеждат церемонии по откриване на врати, за да се демонстрира „успехът“ на френското колониално начинание за „освобождаване“ на мюсюлманските жени от ограниченията на тяхната религия и култура. На една такава церемония група алжирски жени изгарят покривалата си, а на друга европейски жени разбулват своите „сестри“ (9).


Според социоложката Марниа Лезрег тези церемонии нанасят трайна вреда на алжирските жени: ,,Те извеждат на преден план политизирането на женските тела и символичното им присвояване от колониалните власти. Алжирските жени се почувстваха уязвими... Тяхното полово кодирано (sexed) тяло изведнъж се оголи пред тълпа от гласовити колонисти, които обявиха победата на всички алжирски жени.“ (10)


Този акт на разбулване е съпроводен и от елемент на еротична обсесия от страна на мъжете френски колонисти. Вече съм писала за френската колониална фотография и еротичните студийни снимки, заснемащи алжирски жени в различни етапи на разсъбличане. Като се има предвид политизирането на покривалото и връзката му с антиколониалната съпротива, разголването се разглежда, по думите на Фанон, като ,,негативен израз на факта, че Алжир започва да отрича себе си и приема изнасилването на колонизатора“. (11) 


Както Лазрег подробно описва, воалът също е причинявал неудобство на колониалните французойки, служейки като постоянно визуално напомняне за тяхното безсилие да заличат съществуването на различен начин да бъдеш жена (12). Като се имат предвид последните събития във Франция, свързани с облеклото на мюсюлманските жени, може да се твърди, че това все още продължава да е така. 



Постколониалните „феминистки“ войни


В постколониалната епоха публичният дискурс на Запад значително се е променил. Откровено расисткият и мизогинен език вече не се счита за приемлив както в политико-имперски, така и във феминистки контекст. Реториката на либералния феминизъм вече не е обвързана с християнски идеали, а по-скоро използва езика на светския хуманизъм. Съюзът между западния империализъм и белия феминизъм обаче все още е напълно непокътнат. Оправданията за водената от САЩ война в Афганистан се основават в значителна степен на освобождаването на афганистанските жени. По тази причина Рафия Закария, автор на книгата ,,Срещу белия феминизъм“, нарича войната срещу терора „феминистка“, тъй като правата на жените са поставени като предполагаема цел на военната намеса. Тя заявява: ,,Американските жени са свободни и сега те, заедно с мъжете военнослужещи, ще  отидат в Афганистан, за да изкоренят женомразкия режим на талибаните. По този начин Америка не беше жестока свръхсила, бомбардираща много по-малка нация, а сила на доброто, която помага да се постигне равенство между половете в една разкъсвана от война страна.“ (13)



Както отбелязва палестинско-американската антроположка Лила Абу-Лугод, в периода преди инвазията основните медийни дискурси не се фокусират върху историята на репресивните режими в региона и ролята на Съединените щати в тази история. Вместо това в центъра на вниманието са религията и културата, особено отношението към жените. 


Заслужава си да се прочетат нейните забележки:

,,Вместо политически и исторически обяснения, от експертите се искаше да дадат религиозни или културни обяснения. Вместо въпроси, които биха могли да доведат до изследване на вътрешнополитическите борби между групите в Афганистан и други национални държави, ни се предлагаха такива, които работят за изкуственото разделяне на света на отделни сфери, създавайки въображаема география на Запада срещу Изтока, нас срещу мюсюлманите, култури, в които първите дами произнасят речи, срещу други, в които жените се разхождат мълчаливо в бурки.“ (14) 

Това е същата стратегия, използвана от западните колониалисти, включително интензивно фокусиране върху воала. Бурката се превръща в символ на варварството и мизогинията на талибаните, и в културен „Друг“. Тя спомага за затвърждаването на бинарното разделение на „нас“ и „тях“, което е било от решаващо значение през колониалния период. Във феминистки контекст бурката се превръща във визуално представяне на „жалка“ фигура, която се нуждае от спасяване от западните си „сестри“. През 2002 г. коалиция от западни женски групи пише отворено писмо до Джордж Буш, в което моли за военна намеса в Афганистан в името на афганистанските жени (15). Базираната в САЩ феминистка организация ,,Феминистко мнозинство“ проведе кампания срещу отношението на талибаните към жените, като събира подкрепа както от холивудски знаменитости, така и от феминистки. Феминистките списания и женските вестници също насочват вниманието на читателите си към тежкото положение на афганистанските жени. 


Чарлз Хиршкинд и Саба Махмуд посочват, че коментаторите не успяват да свържат тежкото положение на афганистанските жени с ролята на САЩ за създаването на тези мизерни условия. ,,Това премълчаване, съпътстващо ентусиазма към американските военни сили, както в академичните среди, така и сред американската общественост като цяло, характеризираше и голяма част от отговорите както на съобщенията за нарастващите цивилни жертви в резултат на бомбардировките, така и на широко разпространения глад, който кампанията заплашваше да задълбочи.” (16)


Те отбелязват, че уебсайтът на ,,Феминисткото мнозинство” продължава да се концентрира върху проблемите на талибаните, дори когато 2,2 милиона афганистанци са изправени пред повишен риск от гладна смърт поради сериозните ограничения в доставките на хранителни помощи, причинени от американските бомбардировки. 


Целта не е да се отрече, че афганистанските жени са живели в жестоки условия преди войната, а да се подчертае, че жестокостта, която са изпитали от ръцете на своите американски „спасители“ (и всъщност тяхната роля в създаването на тези условия), просто се игнорира от белите феминистки. Тяхната намеса се фокусира върху „спасяването“ на афганистанската жена чрез нейното образование и свободата да свали бурката, дори ако това означава да се унищожи семейството ѝ.


Както пита Абу-Лугод: „Колко от тези, които се чувстват добре, че са спасили афганистанските жени от талибаните, също така искат радикално преразпределение на богатството или радикално жертват собственото си потребление, за да могат афганистанските, африканските или други жени да имат някакъв шанс да се освободят от структурното насилие на глобалното неравенство и от опустошителната война?“ (17)


Мълчанието като съгласие


Към момента на писане на статията броят на жертвите на израелските бомбардировки в Газа достигна 18 000 души, като се смята, че под развалините са затрупани още много тела. По данни на БАПОР (Близкоизточна агенция на Организацията на обединените нации за помощи на палестинските бежанци и организация на работата) повече от две трети от загиналите са жени и деца. В Газа има около 50 000 бременни жени, като повече от 180 раждат всеки ден. Вероятно 15% от тях ще получат усложнения, свързани с бременността или раждането, и ще се нуждаят от допълнителни медицински грижи. На някои се налага да раждат сред развалини и на улицата поради претоварените здравни служби и бомбардираните болници. Това са само някои от многото опустошителни последици от израелската кампания за разселване на населението на Газа. 


Мащабът на кръвопролитията предизвиква въпроса: Защо белите феминистки мълчат? Нима жените в Газа не заслужават феминистка подкрепа и застъпничество, както и жените в Иран или Афганистан? Тук е уместна известната реплика на Чакраворти Спивак, че либералните феминистки подкрепят ,,белите мъже, които спасяват кафявите жени от кафявите мъже” (18). Тяхното застъпничество зависи от това кои са извършителите и какъв мироглед прокарват - независимо от средствата, с които се опитват да го постигнат, или от разрушенията, които оставят след себе си. Ангажирано със западния империализъм, застъпничеството на белите феминистки се простира само дотам, докъдето имперските цели му позволяват. Заселническата държава Израел от самото си създаване е западен имперски проект. Ето защо съдбата на афганистанските и иранските жени (‚,жертви“ на кафяви мъже) предизвика такава емоционална и гласовита подкрепа и защо палестинските жени, въпреки десетилетията документирани страдания под израелска окупация, бяха посрещнати предимно с мълчание.


Тяхното мълчание е активен избор, то е съгласие. 


Белите феминистки не могат да претендират за невежество или липса на смелост. Способните, интелигентни жени, които често са се противопоставяли на обществените норми по спорни въпроси, свързани с жените, дори с цената на личната си кариера и репутация, обикновено не мълчат пред лицето на геноцида, освен ако не подкрепят имплицитно основните имперски цели, които се изпълняват. Тяхното мълчание по този въпрос разкрива повече, отколкото те са готови да признаят. Техните феминистки идеали са съобразени с много специфичен мироглед, който съответства на западния империализъм и не оставя място за други виждания за женствеността. Основният морал на най-фундаментално ниво е без значение, ако пречи на този мироглед или го застрашава. Ето как трябва да се тълкува мълчанието на онези, които са направили кариера от феминисткото застъпничество.



Избрах да не посочвам имена на отделни хора, но е достатъчно само да се вгледаме в публичния дискурс на онези, които през последните години твърдят, че защитават правата на жените от т.нар. „транс-идеология“, или на онези, които са се превърнали в известни прилежащи активисти и застъпници за правата на човека, или дори в основните либерални женски организации и благотворителни организации на Запад, които претендират да защитават многообразието. Почти мога да ви гарантирам едно - те са намерили време да се застъпят за правата на иранските жени да свалят покривалото. Белият феминизъм има един негласен принцип: целта оправдава средствата. Насилствената намеса се подкрепя, дори насърчава, ако се внушават идеали на белия феминизъм. Защото за белите феминистки има само една визия за женствеността и тя не е покрита с воал.


Мълчанието е съгласие. За западните активисти за човешки права, женските групи, известните феминистки, които избягват моралната и етичната отговорност: В отсъствието на вашите думи, вашето мълчание говори вместо вас.



Превод: Цветелина Михайлова



bottom of page