Как три жени от Филипините попаднаха в капана на трудова експлоатация в Албания?

През юли 2024 г. три жени от Филипините – Марисел, Аналин и Розали* – стават символ на една от най-болезнените и пренебрегвани теми в съвременна Европа: женската миграция, трудовата експлоатация и бездействието на институциите срещайки се със системно насилие.

Пристигащи в Албания с двугодишни договори за работа в ресторант на Адриатическото крайбрежие, трите жени са наети като готвачки. Вместо това, се оказват хигиенистки, работещи по 12 часа на ден за едва 400 евро месечно – с допълнителни „пари под масата“, които едва стигат до 700 евро. Работната експлоатация, ниското заплащане и унижението на ежедневното преживяване стават тяхна реалност.

„Не ни даваха дори главите на рибите, които изхвърляха“, разказва една от жените. „А ние можем да си направим супа от тях.“

Паспортът като инструмент за контрол

Историята им придобива още по-тревожен обрат, когато става ясно, че работодателят им е отнел паспортите им още при пристигането им и отказва да ги върне, освен ако не платят по 4 300 евро неустойки за „нарушаване на договора“. Подобна практика, според адвокати по човешки права, е равносилна на отвличане и съвременно робство.

„Паспортът е моята гаранция. Ако си тръгнат, кой ще ми доведе други?“ – така работодателят оправдава действията си пред полицай, според записи, предоставени от жените.

Нещо още по-показателно: полицаят, вместо да ги защити, предлага те или да платят, или да останат да работят още два месеца. Един от полицаите дори им казва: „Следвайте шефа си – той отговаря за вас.“ Така, жените са откарани до летището в Тирана без тяхно съгласие и с предварително закупени билети – дестинация неизвестна.

Въпреки сигналите, подадени от BIRN(Balkan Investigative Reporting Network) към полицията и Инспекцията по труда, реакциите са закъснели и неефективни. Само след намесата на високопоставен полицейски служител, жените получават паспортите си обратно – а работодателят си тръгва необезпокояван.

The Borgen Project

Според фондация Mary Ward Loreto, която работи с жертви на трафик в Албания, случаят на Марисел, Аналин и Розали не е изолиран. Има десетки подобни случаи – особено сред жени от Филипините, Бангладеш и Непал, които са подложени на психологически и икономически натиск, контрол над документи, заплахи и дори заключване. Жените не просто не получават съдействие и защита от полицията.

Вместо това: „Следвайте шефа си – той отговаря за вас"

Историята на тези три жени не е просто поредният сигнал за злоупотреби. Тя е огледало за уязвимостта на жените мигрантки, които се сблъскват с множествена дискриминация: по пол, произход, икономически статус и език.

Жени като Марисел, Аналин и Розали са част от глобална икономика на грижа и нископлатен труд – една система, в която техният труд е необходим, но тяхната човешка стойност остава невидима.

Албания, опитваща се да запълни дупки в трудовия си пазар с мигранти, трябва да бъде подложена на обществен натиск да гарантира основните човешки и трудови права на тези жени. Нито една жена не трябва да бъде държана в капан между кухнята, паспорта и страха.

След летищния инцидент, трите жени наемат апартамент в Тирана и започват живота си отначало. Марисел успява да намери нова работа в друг курорт. И въпреки всичко преживяно, нейните думи към журналистите звучат просто:

„Моля ви, спасете ни.“

Balkan Insight

*Имената в текста са променени с цел защита на личната идентичност на жените.

За съжаление подобна трудова експлоатация се случва и у нас.

През май 2025г. жена от далечна азиатска държава с три деца и болна майка идва в България, за да работи като домашна помощница. Впоследствие разбира, че е станала жертва на трафик на хора. Споделя, че е работила 16 часа за около 1300 лева, без почивен ден и “работодателите” ѝ  не са я оставяли да излиза сама, а само с шофьор. Заплашвали са я и подлагали на тормоз.

Случаите в Албания и България не са изолирано явление, а част от глобален модел, в който бедни жени са вербувани и експлоатирани под претекст, че ще им се предостави  легална заетост. В страни с демографски срив или остър недостиг на нискоквалифициран труд, чуждите работнички се превръщат в лесна цел – беззащитни пред езикови бариери, културна изолация и институционално пренебрежение.

Миграцията на жени по икономически причини рядко е избор, тя е оцеляване. В замяна на този труд, обществата, които ги наемат, не предлагат защита, а често допринасят за експлоатацията – чрез неработещи закони, слаб контрол и институции, които гледат встрани и нехаят. Това важи с особена сила за  жените, които не са бели, не са местни и не знаят на кого могат да се оплачат и от кого да потърсят помощ.

Решението не е просто в още регулации. Необходими са международни механизми за наблюдение, засилване на ролята на гражданския сектор, и медийно осветяване на тези случаи, които често остават невидими.

Източници:

Airport Ordeal Sheds Light on Plight of Migrant Workers in Albania | Balkan Insight

Трудова експлоатация: Чужденка разказва как е превърната в робиня у нас - България - Vesti.bg

Автор: Дениз Назиф