top of page
  • Facebook
  • Instagram

Историята на закона за равното заплащане в САЩ

vechernicamedia

Естер Егертсен Питърсън била движещата сила на Закона за равното заплащане от 1963 г. Тя също настоявала за по-добри средства за грижи за децата. 

На 10 юни 1963 г. президентът Джон Ф. Кенеди подписва Закона за равното заплащане, за да го защити от дискриминация, основана на пола. Една от движещите сили на новия закон е Естер Егертсен Питърсън, най-високопоставената жена в администрацията на Кенеди.


В началото на мандата си Кенеди назначава Питърсън за ръководител на Бюрото за жените в Министерството на труда, а през 1963 г. я повишава до помощник-министър на труда. В интервю от 1970 г., посветено на работата ѝ в администрацията на Кенеди, тя си припомня как се е застъпвала за законопроекта за равно заплащане, въпреки че той не е бил на първо място в дневния ред на Белия дом.


„Равното заплащане никога не е било основен приоритет“, казва тя. „[Белият дом] ми е помагал в определени моменти, но аз създадох този законопроект“.


(източник: History.com)


Присъединяване към Администрацията на Кенеди


Питърсън се запознава с Кенеди в края на 40-те години на миналия век, когато той е бил нов член на Камарата на представителите на САЩ, а тя - законодателен представител на „Amalgamated Clothing Workers of America". Тя го опознава докато лобира за увеличаване на минималната работна заплата по време, когато той все още изучава законодателните процедури.


В края на 50-те години на ХХ в., когато Кенеди е сенатор на САЩ, Питърсън отново работи с него като заема позицията на лобист в Отдела за индустриални съюзи на Американската федерация на труда и Конгреса на индустриалните организации (AFL-CIO). Когато Кенеди става президент,  я избира за директор на Бюрото за жените към Министерството на труда.


По предложение на Питърсън на 14 декември 1961г. Кенеди създава Президентската комисия за положението на жените. Комисията, председателствана от Елинор Рузвелт (Питърсън била изпълнителен заместник-председател), публично одобрява концепцията за равно заплащане, но не одобрява конкретно никакво законодателство. Вместо това Бюрото на жените поема активна роля в лобирането за законопроект, насочен към половата дискриминация в заплащането на труда.


Стремежът на Питърсън към равно заплащане


Законът за равното заплащане от 1963 г. не е първият опит за осигуряване на равно заплащане за жените. Интересът на политиците към този въпрос датира поне от 1896 г., когато се появява в платформата на Републиканската партия, като сенатор през 1957 г. Джон Ф. Кенеди е съвносител на законопроект за равно заплащане. Въпреки това, както посочва Мартин, Кенеди никога не провежда изслушвания по законопроекта, което предполага, че макар да е подкрепял въпроса, той не е бил негов приоритет.


В интервюто от 1970 г., посветено на работата ѝ за Кенеди, Питърсън сякаш потвърждава това. Тя казва, че Белият дом „не се е намесва” в работата на Бюрото за жените по законопроекта за равно заплащане: „Отговорността беше наша и ние лобирахме за закона.” На въпроса дали законопроектът е бил основен приоритет за Белия дом, тя отговаря: „Не. Не сме получавали помощ от тях... Честно казано, прокарахме законопроекта напълно сами.”


Петерсън участва в изготвянето на свидетелските показания за изслушванията по Законопроекта за равното заплащане през 1962 г. Тя също така поддържа връзка с други групи, за да лобира пред членовете на Конгреса да подкрепят законопроекта. През следващата година Конгресът приема законопроекта, който изменя Закона за справедливите трудови стандарти от 1938 г., за да осигури защита срещу половата дискриминация при заплащането на труда. Окончателният вариант обаче е малко по-различен от този, за който се е застъпвала Питърсън.


Първоначално тя искала законопроектът да гарантира „равно заплащане за сравним труд’’. Вместо това във версията, която Конгресът прие, се използват думите „равно заплащане за равен труд’’. В интервюто си от 1970 г. тя казва, че според нея Законът за равното заплащане все още се нуждае от „някои укрепващи поправки“. 


Питърсън не е единствената, които са се борели за равно заплащане по времето на втората вълна на феминизма.  Други активисти включват Паули Мъри (участвала в борбата за правата на жените на конституционно равнище), Ела Бейкър (съосновател на Southern Christian Leadership Conference), Кейси Хейдън (активистка срещу расовата дискриминация) и др. Към тях се присъединяват и цели организации като Националната организация на жените (NOW) и American Association of University Women (AAUW).


(Ела Бейкър. Източник: Уикипедия)


Доклад от 2022 г. на изследователския център „Пю“ показва, че разликите в заплащането на труда в зависимост от пола, расата и етническата принадлежност продължават да съществуват, като чернокожите жени получават 70% от това, което получават като заплата белите мъже, а латиноамериканките - 65%.


(източник: U.S. Department of Labor Blog)


Доклад от 2022 г. на изследователския център „Пю“ показва, че разликите в заплащането на труда в зависимост от пола, расата и етническата принадлежност продължават да съществуват, като чернокожите жени получават 70% от това, което получават като заплатата на белите мъже, а латиноамериканките - 65%. През 2023 г. Конгресът разгледа, но не прие предложения Закон за справедливостта на заплащането, който да укрепи Закона за равното заплащане.


По-късно: Права на потребителите, застъпничество за грижи за децата


В хода на дългата си кариера Питърсън се занимава с въпроси от различно естество. След убийството на Кенеди на 22 ноември 1963 г. тя продължава да работи за администрацията на Линдън Б. Джонсън. Той я назначава за Специален асистент на президента по въпросите на потребителите - роля, на която се връща по време на президентството на Джими Картър. На тази позиция тя се бори за това на етикетите на хранителните продукти да се изписва хранителна информация и на рафтовете на магазините за хранителни стоки да се посочва цената на единица продукт, за да могат потребителите лесно да сравняват цените на различни по размер продукти.


Като работеща майка на четири деца, която е плащала за детски грижи, Питърсън също се застъпва за достъпа до тази услуга. На 11 октомври 1963 г. Президентската комисия за положението на жените представя на президента Кенеди своя доклад, озаглавен „Американските жени“. Докладът обхваща теми като заетостта на жените, образованието и гражданското участие, включително включването на жените в съдебно жури. В него се обсъжда и необходимостта от грижи за децата - услуга, която правителството на САЩ финансира по време на Втората световна война, но не и след нея, въпреки призивите програмите за грижи за децата да продължат да се изпълняват.


„Услугите за грижи за децата са необходими във всички общности, за деца от всички видове семейства’’, гласи докладът. „Като поставя основен акцент върху тази необходимост, Комисията потвърждава, че детските учреждения са от съществено значение за жените, намиращи се в много различни условия, независимо дали работят извън дома или не’’. 


Препоръката на доклада не довела до законодателен тласък на грижите за деца. Те са актуална тема и до днес. Проучване на Care.com от 2024г. установи, че родителите в САЩ харчат една четвърт от доходите си за грижи за децата.


Източник:

Автор: Беки Литъл

Преводач: Румена Димитров

コメント


bottom of page