Анализа Гевара се озовава в истински ад в Лондон, след като бяга от бедността във Филипините. Сега нейната организация спасява десетки хора от домашно робство всяка година.
Гевара разказва за срещата си с Глория, филипинска домашна помощница, която била доведена в Лондон от богато катарско семейство и впоследствие експлоатирана и малтретирана. Глория търсила помощ от различни места, публикувала неистови призиви за помощ във Фейсбук. Получава помощ от Филипинската асоциация на домашните работнички (FDWA). Тази малка, но много натоварена организация, работи от църква в Южен Лондон и е спасила стотици жени от домашно робство, попаднали в богати домове в столицата.
Домашното робство е една от най-разпространените форми на модерно робство в Обединеното кралство и до голяма степен засяга чуждестранните домашни работнички от места като Филипините и Индонезия. „Местата, по които ходим в Лондон, улиците, те са пълни със скъпи коли и къщите струват милиони, но вътре има жени, третирани като робини и никой не знае за това“, казва Гевара.
Тя е един от най-активните членове на FDWA и прекарва дните си в претърсване на социалните медии за съобщения от жени, които се опитват да избягат от злоупотребяващи работодатели. Глория е била първото ѝ самостоятелно спасяване.
Гевара и нейните брат и сестра са растат в малък град в южната част на Филипините. „Всички около нас бяха бедни, но ние бяхме по-бедни“, казва тя. Майка ѝ искала тя да завърши училище, но ги изоставя, когато Гевара е на 5 години. Един от най-ярките спомени на Гевара е как се е вкопчила в роклята на майка си, когато тя излиза през вратата. „Все още си спомням какво беше чувството когато разбрахме, че сме изоставени.“
По-късно Гевара се омъжва и ражда четири деца. Животът ѝ е много труден, работи на няколко места, но не успява да се справи финансово.
В момента има най-малко 53 млн. домашни работнички в света, огромното мнозинство от които са жени като Гевара, които пътуват от бедни страни до по-богати, за да работят в частни домакинства. Във Филипините близо 17% от хората живеят в бедност. Официалните парични преводи, изпратени от чуждестранни работнички през 2020 г., се оценяват на 33,2 милиарда долара – близо 10% от БВП на страната. Според Международната организация на труда на ООН, домашните работнички са една от най-уязвимите групи от злоупотреба, трафик и експлоатация.
„Всички сме чували историите за ужасните неща, които се случват, и знаех, че това е като хвърляне на зар“, казва Гевара. „Но трябваше да отида за децата си. Планирах да отида за три години, да спечеля достатъчно пари, за да ги накарам да изкарат училище, да изплатим дълговете си и да се приберем.“ Записва се в агенция и си намира работа в Катар.
Да напусне децата си на 12, 10, 8 и 6 години, е било ужасна травма след собственото ѝ изоставяне. Накрая тя изчаква докато отидат на училище. „Продължавах да си спомням чувството да се вкопчвам в майка си като малко момиченце“, казва тя, разплакана. „Така че дори не казах сбогом.“
Тя пристига в Доха през ноември 2015 г. след дълъг, изтощителен полет. „Когато влязох в къщата, мислех, че ще ме заведат до стаята ми или ще ми дадат нещо за ядене, но новият ми работодател каза: „Оставете чантата си и започвайте работа!“ Беше посред нощ, а аз трябваше да оставя чантите си в коридора и да започна да чистя подовете.
Гевара е една от четирите домашни помощници, наети от семейството в голяма къща с осем малки деца, включително едногодишни близнаци и едно тригодишно дете. По това време системата kafala, която забранява на работничките мигранти да сменят работата си или да напускат страната без разрешението на работодателя си, все още е в сила (оттогава е реформирана). От домашните работнички се очаква да работят по 14 часа на ден, седем дни в седмицата. Работодателката на Гевара им крещяла, че не работят достатъчно усърдно и насърчававала децата си да ги малтретират, плюят и скубят косите им. „Бяхме третирани така, сякаш не сме хора“, казва тя.
През юли 2017 г. семейството казва на Гевара, че ще пътуват до Обединеното кралство за медицинско лечение на едно от децата си - и че тя ще отиде с тях. „Не исках да отида в Обединеното кралство, но не ми беше даден избор“, казва тя.
Семейството кандидатства за виза за чуждестранни домашни работнички от нейно име. Това позволява на чуждестранните семейства, пътуващи до Обединеното кралство, да водят домашния си персонал - камериерки, шофьори, бавачки със себе си за период до шест месеца. Домашните работнички, които кандидатстват за тази виза – която струва £516 – трябва да преминат интервю в британско консулство преди тя да бъде предоставена и още едно с имиграционен служител, когато пристигнат в Обединеното кралство. Гевара казва, че нито едно от двете не се е случило.
Отидохме до британското посолство в Доха, но работодателят ми беше там и те просто му дадоха визата“, казва тя. „Когато пристигнах в Обединеното кралство, работодателят ми просто предаде паспорта. Не ми беше казано, че имам право на националната минимална заплата, че имам някакви трудови права или че ако бъда малтретирана, мога да получа помощ.“
Гевара казва, че животът ѝ в Лондон се превърнал в истински ад. Без колегите си тя трябвало да работи от 5 сутринта до 1 сутринта всеки ден, като спи само три или четири часа. Карали я да спи на пода на детската стая, постоянно будена от децата. Скоро тя изпада в делириум от умора.
Семейството дори не ѝ давало храна и тя трябвало да краде каквото може, без те да забележат. Пълната заплата също не се изплаща на Гевара. Общо тя получавала £680 за два месеца работа от 18 до 20 часа дневно, седем дни в седмицата. Забранено ѝ е било да напуска къщата без придружител, била е заставена да не говори с никого, особено с хора от филипинската общност.
Когато вербалното насилие към нея става и физическо, тя осъзнава, че трябва да се опита да си тръгне. Страхът ѝ от това да се свърже с полицията обаче е прекалено голям. „В Катар, ако напуснете работодателя си без негово разрешение, можете да попаднете в затвора. Нямах представа, че в Обединеното кралство е по-различно“, казва тя. Либийска двойка от същата жилищна сграда научава за тежкото положение на Гевара и предлага помощта си.
Спасението се оказва почти илюзорно и Гевара отново е принудена да работи много часове за никакво заплащане и при новите си работодатели. Тя успява да достигне до църква, в която се събирала филипинската общност и да потърси помощ при тях. За първи път усеща свободата от година и половина.
FDWA настанява Гевара и я придружава до полицията. Тя се води „оцеляла от модерното робство“ от правителството, но попада в капана на имиграционната неопределеност. Тя иска да получи решение от властите да остане в страната, за да може да изработи дълга от 4000 паунда, които семейството ѝ дължи на кредитори във Филипините. „Ако се върна сега, няма да имам друг избор, освен да потърся работа в Персийския залив отново, и се страхувам, че ще ми се случи същото“, казва тя.
Тя казва, че тя и малка група доброволци на FDWA спасяват повече от 100 домашни помощници в Лондон всяка година. „Виждаме някои ужасни неща. Една жена не беше излизала от къщата от година. Друга се разболя от Ковид-19 и просто я настаниха в стая и я оставиха там“, казва тя. FDWA казва, че злоупотребата с домашни работнички се е влошила по време на пандемията: болни хора са изхвърлени пред жилищни сгради или в болници, станали са жертва на изключително насилие и са били лишени от заплати.
Гевара върши и една от най-трудните задачи във FDWA – грижи се за домашни работнички, които се разболяват. „Седях с две жени, които умираха от рак, толкова далеч от семействата си“, казва тя. „Държах ръката им, докато умираха, за да не са сами.”
Гевара не е виждала собствените си деца от шест години. Когато се прибере у дома, тя ще е пропуснала детството им.
„Тази работа е моят живот! Това ми дава надежда“, казва тя. „Нашите работодатели смятаха, че могат да се отнасят с нас като с животни. Когато открих FDWA, се почувствах отново човек. Искам и другите да почувстват това.“
Превод: Катерина Георгиева
Comentarios