Убитата жена: защо не можем да спрем да четем за нея?
Факт е, че джендър-базираното насилие е част от нашата реалност и социалната система, в която живеем. С новини за жени, които преживяват сексулаен тормоз, които са жертви на домашно насилие, които са заплашвани, преследвани или убивани, става все по-ясно, че обществото е нормализирало насилието над по-слабите и опресирани инидивиди. Колкото по-често тези истории присъстват в съзнанието ни, толкова по-лесно те започват да изглеждат като почти естествена част от ежедневието ни.
Обществото не само ги преживява, но и също така постоянно разказва за тях. Жената, като жертва е толкова нормализиран образ, че неусетно се е превърнала в част и от нашето развлечение. Надия Хомами от The Guardian изтъква, че девет от десетте бестселъри в художествената литература в Обединеното кралство през последните месеци имат едно общо нещо помежду си: в центъра на историята стои жена, която е убита.
Романите, които са включени в списъка с бестселъри на Sunday Times през месец юли, включват „Тайната на тайните“ на Дан Браун, „Разводът“ на Фрида Макфадън, „Имената“ на Флорънс Нап, „Семейният“ на Клеър Дъглас, „Вдовицата“ на Джон Гришам, „Невъзможно богатство“, „Жената на мъжът ми“ на Алис Фийни и „Предателката Болейн“ на Филипа Грегъри. Заглавията са издадени и на български.
В България текущите бестселър заглавия включват “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, “Натрапникът” на Фрида Макфадън, “Отделение Д” на Фрида Макфадън, и др., където отново убита жена е в центърът на историята.
Въпреки, че заглавията варират от исторически романи до психологически трилъри, във всяко едно от тях центърът е смъртта на поне един женски персонаж. Тенденцията, че историите за жени, които са жертви са най-често избирани за развлечение от читателите, поражда въпроса: Защо се случва това?
Насилието над жените не е отражение на съвременния свят. То предшества романите и съществува независимо от художествените текстове, а начинът по който обществото говори за него, почти никога не е неутрален. Всяка разказана история избира кой да бъде видим и запомнен, кой я разказва и чия перспектива остава извън разказа.
В книгата си Reading Rape от 2002 г. Сабин Силке разглежда литературното представяне на сексуалното насилие не просто като отражение на реални престъпления, а като начин, по който културата изгражда представи за пола, сексуалността и властта. Тя обръща внимание на способността на литературния разказ да приспособи сексуалносто насилие, като го вписва в привидно естествените представи за отношенията между мъже и жени. Когато в един роман жена е убита, авторът не казва „Това е история от реалния свят“, ами решава как да разкаже дадена случка. Жената може да бъде представена като личност със собствени желания и страхове, а може и да е представена и просто като тяло намерено убито в гора, като нейната смърт представлява завръзка на дадена история или причина за орпеделена мотивация на друг герой.
Хомами твърди следното: „Не казвай сбогом“ (Gone Girl) на Джилиан Флин, публикувана през 2012 г., превърна романите, в чийто център е убита жена или жена в опасност, в едни от най-успешните комерсиални жанрове, като издателите прекарват голяма част от следващото десетилетие в търсене на следващият „момичешки“ трилър. Но защо комерсиалната художествена литература се завръща към една и съща история? Критиците твърдят, че постоянното превръщане на жени в жертви помага за нормализирането на насилието срещу тях. И все пак, парадоксът на жанра е, че жените са и сред най-големите му читатели.
Едно възможно обяснение е, че тези истории не задължително задоволяват интерес към самото насилие. Криминалната писателка Лора Уилсън свързва популярността на тази литература с реалните страхове на читателите. Жените, станали жертви на убийство, по-често са убити от човек, когото познават като интимен партньор или член на семейството си. При мъжете жертви вероятността извършителят да бъде непознат човек е много по-голяма. Именно заради, тези реални страхове, писателката Лори Рейдър-Дей определя криминалните романи като „социалните романи на нашето време“. Според нея, „въпреки че насилствените престъпления вероятно са в най-ниската си точка в записаната история, криминалните романи ни дават възможност да се откъснем от тревожността си за състоянието на света, без да се притесняваме.“ Тоест, читателят може да преживее страха на безопасно разстояние.
Шотландската писателка Денис Мина поглежда назад към Лондон през 18-ти в., където популярните истории, най-често са включвали жертва, която е млада непорочна жена. Измислените истории почти винаги са включвали такъв тип жертва. Но Мина обяснява, че читателите най-вероятно имат интерес да прочетат тези истории, не защото биха искали самите те да навредят на тези героини, а по-скоро биха желали да ги спасят. „Двигателната сила на повествованието работи само ако читателят е дълбоко заинтригуван от случилото се.“
Също така, трябва да се направи разграничение между жестокост и писането за жестокост. Това твърди Софи Хана, в коментар за наградата Staunch, която „ще бъде връчена на автор на трилър роман, в който никоя жена не е бита, преследвана, експлоатирана сексуално, изнасилена или убита“. Въпреки, че наградата очевидно има доброто намерение да заеме важна позиция срещу насилието срещу жените, според Хана проблемът е, че обектът на тази намеса са читателите и писателите. „Ако не можем да спрем хората да си нанасят вреда, трябва да можем да пишем истории, в които тази вреда да е подложена на психологически и морален анализ или да бъде наказана. [...]Няма животопроменяща ситуация, за която да трябва да бъдем обезкуражени да четем или пишем.“
Вероятно хората имат интерес към тези истории поради същата причина поради която гледат и четат за реални престъпления. Опитват се да разберат човешката психика и да анализират реални опасни ситуации, а не само прожектират върху жертвите собствените си страхове. Навярно измислената реалност поставя безопасна дистанция, зад която читателите могат да преживеят тези страхове и в същото време, да получат усещане за контрол над тях. Може би се търси усещане, че реалните случки имат обяснение, а за разлика от това в художествената литература, те търсят край и развръзка, която да доведе някакво спокойствие. В този смисъл страданието на героините може да се превърне в особен компенсаторен механизъм, но дали опитът да разберем чуждата болка не започва да я превръща в някакъв спектакъл?
Директното твърдение, че книгите създават насилници би било жестоко и трудно доказуемо. Очевидно е, че между художественият текст и реалното насилие съществуват множество социални, културни и психологически фактори, но това не означава, че литературата в качеството си на развлечение няма значение.
Художествените текстове са част от начина, чрез който разбираме света. Когато определени образи се повтарят достатъчно често, те могат да започнат да изглеждат като естествени. Ако литературата е един от начините, чрез които обществото разказва за себе си, тогава си струва и да се запитаме защо насилието към жените е нормализирано? Защо жената жертва е почти неизменна част от нашето развлечение и ако ни е толкова лесно да убием женския персонаж, за да поставим жената в центъра на историята, защо ни е толкова трудно да я направим неин герой?
Източници:https://www.theguardian.com/books/2026/jul/14/nine-of-ten-bestselling-novels-uk-woman-murdered
Автор: Златица Маркова
Comments