Стачката през 1975 г. е ключов момент за страната - но 48 години по-късно исландките протестират срещу неравенството между половете
Когато като 20-годишна студентка Колбрун Халдорсдотир се присъединява към женската стачка в Рейкявик през 1975 г. – преди 48 години – тя не се е смятала за феминистка. Но това се оказва ден, който завинаги променя живота ѝ.
В този момент Колбрун, която впоследствие става част от първото исландско правителство с равно представителство на половете като министър на климата, се превръща в активистка.
„Това наистина ти влияе, когато се сблъскаш със силата на масите“, казва тя. „Виждаш жени, които иначе почти никога не би видял. Имаше най-различни жени от всички сфери на живота, бяха си облекли хубавите дрехи, на снимките се вижда, че това е пъстра група от хора, макар че повечето от снимките са черно-бели.“
На 24.10., почти половин век след този ключов ден, когато 90% от исландските жени спират работа в знак на протест срещу неравенството между половете, исландците отново участват в целодневна женска стачка. Десетки хиляди жени и небинарни хора отказаха да работят – платено и неплатено – за да обърнат внимание на разликата в заплащането и процента на сексуално насилие и насилие, основано на пола.
По време на стачката през 1975 г., Колбрун не вижда и не чува почти нищо, тъй като улиците са претъпкани с 25 000 жени, които са се събрали в центъра на града. Но тя все още помни песните, изпълнени в този ден от радикалното женско движение Redstockings.
Припявайки Áfram stelpur („Напред, момичета“), скандинавска фолклорна мелодия, Колбрун казва, че след това всички нейни приятелки са си купили плочи и са научили песните наизуст, които са пеели заедно на партита. „Това бяха песните на моята младост“, казва тя. „Тези песни са обединяващ елемент. Когато феминистки се събираме заедно заради тази борба, ние продължаваме да ги пеем и до днес.“
Въпреки че от 1975 г. насам много неща са се променили в областта на правата на жените, особено в Исландия, която постоянно се разглежда като световен лидер в борбата за равенство между половете, Колбрун казва, че чувствата ѝ по темата в много отношения са същите като тогава.
Но тя добавя, че това е ден, който е променил историята. „От този ден нататък Исландия е модел в областта на равенството между мъжете и жените. В онзи момент не осъзнавахме, че това се забелязва извън Исландия, но съвсем скоро при нас дойдоха репортери и хора от различни краища на света, за да ни питат за това.“
Според нея исландците са длъжни „да достигнем на практика тази картина, която представихме на света през 1975 г.“ Въпреки че не са спирали да водят кампании и са продължили да постигат напредък, тя би искала да се прави повече.
„Това се случи твърде бавно, твърде малко, а може би и твърде късно, не знам“, казва тя. „Но ако бъдем реалисти и погледнем към другите страни по света, трябва да сме благодарни за напредъка и за това, че обществото осъзнава неравенството, което все още съществува.“
Според нея начинът, по който исландското феминистко движение е възприело борбата за права на ЛГБТК+ хората, е жизненоважен за постигането на целите му. „Когато наистина се налага, ние сме единни.“
Въпреки големите законодателни успехи, това, че мъжете не поемат отговорност вкъщи, продължава да бъде основен проблем, казва Колбрун и добавя, че е необходима културна промяна: „От икономическа гледна точка, жените сякаш биват наказвани за това, че поемат тези допълнителни задължения, което не е справедливо. Това е нещо, което трябва да преразгледаме и да променим.“
Кристин Астгейрсдотир става член на парламента като представител на партията „Женски алианс“, създадена в Исландия след стачката през 1975 г., след като участва в нея като 24-годишна студентка. „Бях толкова изненадана колко много жени имаше там“, казва тя.
Особено влияние върху нея оказва изказването на жена от един от женските профсъюзи, която казва: „Ние сме тук заради разликата в заплащането и заради това, че трудът на жените е подценяван.“
„Точно това ще подчертаем и утре, почти 50 години по-късно“, казва Кристин ден преди протеста. „Разликата в заплащането все още е налице, а по-важното и това, което стана толкова видимо през годините на Ковид-19, е значимостта на жените в системата на здравеопазването и в училищата.“
Превод: Доротея Стефанова
Kommentare