Когато става въпрос за историята на съвременната иранска култура, малко имена блестят толкова ярко, и същевременно толкова трагично, колкото това на Форуг Фарохзад. Поетеса, писателка и режисьорка, Фарохзад е жена, която се противопоставя на традициите на времето си и оставя следа, вдъхновила милиони.
Въпреки краткия си живот, умира едва 32 годишна, творчеството на Фарохзад е изпълнено със страст и бунт срещу патриархалните сили, които непрекъснато се опитват да отнемат свободата ѝ.
В писмо от 2 януари 1956 г. Фарохзад пише: „Желанието ми е иранските жени да бъдат свободни и равни с мъжете. Напълно осъзнавам, че сестрите ми в тази страна страдат от несправедливостите на патриархалното общество и посвещавам изкуството си на това да изразя тяхната болка и мъка.” Именно за това изкуство обаче, Фарохзад плаща висока цена - семейството ѝ я отхвърля, губи попечителството над единственото си дете и получава тежка критика от тогавашните литературни гиганти. Все пак, жена, която мисли, изразява мнението си и пише, е опасна.
В послеслова към първата си стихосбирка „Затворничка” Фарохзад пише:
„Може би защото нито една жена преди мен не е направила стъпки към разбиването на оковите, сковаващи ръцете и краката ни и защото аз съм първата, създадоха толкова врява около мен.“
Ранен живот
Родена на 5 януари 1935 г. в Техеран, Форуг Фарохзад е третото от седем деца в консервативно семейство от средната класа. Баща ѝ е строг военен офицер, който изключително много държи на дисциплината.
Любовта на Фарохзад към литературата започва от ранна детска възраст и води началото си от ранната персийската поезия.
Фарохзад се омъжва на крехката възраст от 16 години за Парвиз Шапур, сатирик и карикатурист, против волята на двете им семейства. Въпреки че бракът я дарява със син, Камяр, той бързо се превръща в задушаващо обвързване за Форуг. Тя пише за чувствата си в стихотворението от 1955 г. „Затворничка”:
Мисля за това и все пак знам,че никога няма да мога да напусна тази клетка.Дори ако надзирателят ме пусне,аз загубих силата да отлетя.
(I think about it and yet I know
I’ll never be able to leave this cage
Even if the warden should let me go
I’ve lost the strength to fly away.)
Три години след брака, през 1954 г., двойката се развежда. Това е изключително скандален ход в консервативното иранско общество, където на разведената жена се гледа с неодобрение. „След раздялата, а по-късно и развода си (1954 г.) с Парвиз, тя губи попечителството над сина си, защото е имала няколко връзки. Синът ѝ Камяр, когото тя нарича с обич „Ками”, е отнет от нея и отгледан от Парвиз и неговото семейство. Форуг получава много ограничени права за посещения, а детето е възпитано с мисълта, че майка му го е изоставила заради поезията и стремежа си към сексуална свобода. Мисълта, че синът ѝ вярва, че тя го е изоставила по собствено желание, е източник на голяма скръб и постоянна мъка за нея.”
Форуг Фарохзад: Поетесата-бунтарка
Първата поетична стихосбирка на Фарохзад,, „Затворничка”, е публикувана през 1955 г. и разкрива личните ѝ борби и желания. Откровеността за женската сексуалност и емоционалната уязвимост предизвикват вълнения в иранските литературни среди, а Форуг, за разлика от много поети на своето време, не се крие зад метафори – нейните думи са сурови, пронизващи и честни. Еротичната поезия е била нещо обичайно в персийската литература. Това, което не е обичайно, е жена да пише на такава тема, а фактът, че Фарохзад пише не само за сексуалните си желания, но също така и за аферата си с мъж, който не е неин съпруг, правят този факт дори още по-скандален.
Стихотворението „Грях” описва нейната афера през 1954 г. с Насер Ходаяр, главния редактор на престижното литературно списание „Рошанфекр".
„Съгреших грях, изпълнен с удоволствие,
В прегръдка, която беше топла и огнена.
Съгреших, заобиколена от ръце,
горещи, отмъстителни и железни.“
(I sinned a sin full of pleasure,
In an embrace which was warm and fiery.
I sinned surrounded by arms
that were hot and avenging and iron.“)
Това прочуто стихотворение носи на младата поетеса множество подигравки и критика както сред литературните среди, така и сред обикновените хора в Иран.
„В онази тъмна и тиха изолация,
седях разпусната до него.
неговите устни изливаха страст в моите устни,
избягах от мъката на моето обезумяло сърце.“
(In that dark and silent seclusion,
I sat dishevelled at his side.
his lips poured passion on my lips,
I escaped from the sorrow of my crazed heart.”)
Макар употребата на провокативен език и детайлните сетивни образи да предизвикват невъобразима полемика, те я утвърждават като смела жена, която не се страхува да изложи еротичните си желания на хартия. А това предизвиква още повече потрес - векове наред в Иран мъжете могат да говорят за своите любими, както пожелаят, но жена, която прави същото, се счита за извършила престъпление.
По-късните ѝ стихосбирки, включително „Стената” (Divar) и „Бунт” (Esian), отразяват израстваща поетеса, която поставя под въпрос обществените норми, половите роли и собственото си място в света. Творчеството на Форуг призовава жените да се изправят срещу години на потисничество и несправедливост, а мъжете превръща в обекти на своето желание. Поезията на Форуг, написана предимно в свободен стих, се отклонява от класическите форми на персийската литература. По този начин тя модернизира изкуството, но също така привлича множество подигравки от пуританите в литературните среди.
В „Друго раждане” Фарохзад размишлява върху философски въпроси за живота и смъртта с толкова красива образност и откровеност, които само малцина могат да постигнат:
„Може би животът
е дълга улица, по която всеки ден минава жена с кошница.
Може би животът
е въже, с което човек се обесва на клон.
Може би животът е малко дете, което се прибира от училище.
Може би животът е запалване на цигара в ленивата пауза между
секс и отново секс
или разсеяният ход на минувач,
който сваля шапката си от главата
и с безсмислена усмивка казва на друг минувач: Добро утро.”
(„Maybe life
is a long street in which every day a woman with a basket passes by
Maybe life
is a rope with which a man hangs himself from a branch
Maybe life is a young child coming home from school
Maybe life is lighting a cigarette in the languid pause between making
love and making love again
or the distracted gait of a passer-by
who lifts his hat from his head
and with a meaningless smile says to another passer-by, Good morning”)
„Домът е черен”: Режисьорският дебют
Геният на Фарохзад не се ограничава само до поезията. През 1958 г. прекарва девет месеца в Европа, а след завръщането си в Иран, в търсене на работа, се запознава с режисьора и писател Ебрахим Голестан, който напълно подкрепя желанието ѝ да се изразява свободно и да живее независимо. Двамата започват любовна връзка.
Фарохзад публикува „Стената“ и „Бунтът“, преди да пътува до Тебриз, за да режисира късометражния документален филм за живота в колония за прокажени.
Сниманият в продължение на 12 дена филм „Домът е черен” (1962 г.), се смята за ключова част от движението на Иранската нова вълна. Филмът майсторски представя образи на страдание, съчетани с лиричното ѝ повествование, докато Фарохзад чете своята поезия, създавайки емоционално и провокиращо размисли изживяване. Талантът на Фарохзад блести във всеки кадър, превръщайки това, което можеше да бъде воайорски портрет, в дълбоко интимно произведение.
Може да се каже, че суровото представяне на капана и монотонността във филма е почти отражение на нейния собствен живот и на иранското общество. По време на снимките, Фарохзад се привързва към Хюсейн Мансури, дете на двама тежко болни хора. Тя осиновява момчето и го води да живее в дома на майка си.
През 1963 г. филмът печели голямата награда за документално кино на фестивала в Оберхаузен, Западна Германия.
Влияние върху културния пейзаж на Иран
За да се разбере значимостта на Фарохзад, е важно да се разгледа Иран, в който тя е живяла. Фарохзад твори в период, когато иранското общество преминава през борба между модернизацията и традициите под управлението на Мохамед Реза Шах Пахлави.
Традиционните ценности се сблъскват със западните влияния, създавайки напрегната атмосфера за всеки, който предизвиква нормите. Така именно Фарохзад се превръща в символ на този културен кръстопът. Това може да се види и в поезията й. Макар че влиянията ѝ са основно от класически персийски поети като Руми, поетесата успява да ги съчетае безупречно със съвременни поетични форми. По отношение на поезията на Фарохзад, иранската поетеса Фатеме Шамс казва: „Погледът й винаги бе насочен от една страна към традицията, а от друга - към бъдещето.”
За една част от иранското общество, Фарохзад е обект на противоречия и осъждане, а за друга се превръща в културен символ на съпротивата и свободата.
Културна и политическа икона
Влиянието на Фарохзад се простира отвъд поезията. То прониква в живота на милиони хора, подложени на безмилостното потисничество на ортодоксалните патриархални сили. Тя се превръща в културна икона за тези, които дръзват да предизвикат статуквото, а произведенията й не са забравени и излизат на преден план отново през 2022 г. по време на протестите за Махса Амини.
След Ислямската революция през 1979 г. поезията на Фарохзад е забранена в Иран за повече от десетилетие. Въпреки това, продължава да циркулира нелегално сред феминистки кръгове и бунтари. По множество начини Фарохзад се превръща в символ на съпротивата за всички, които се осмеляват да се противопоставят на подтисническа власт в Иран.
Наследството на Фарохзад отвъд живота и смъртта
Фарохзад е жена, изпреварила времето си, която не се страхува да предизвиква обществените норми и да представя своята истина за света чрез изкуството си. Животът ѝ приключва трагично на 13 февруари 1967 г. в автомобилна катастрофа на 32-годишна възраст, докато се връща от обяд в дома на майка си. Смъртта ѝ оставя незапълнима празнина в иранската култура, а стотици присъстват на погребението ѝ.
Често е наричана „персийската Силвия Плат”, тъй като и двете имат сходства в поетичния си стил, епохата, в която творят, и преждевременната си смърт. И двете жени са пионери на феминистката литература и оставят след себе си творчество, което продължава да се изучава и да вдъхновява милиони.
Въпреки че е живяла преди повече от половин век, наследството на Фарохзад продължава да съществува. Днес тя е чествана не само като поетеса, но и като жена, която се е осмелила да живее живота си според собствените си правила, въпреки предизвикателствата, поставени от обществото, заради този смел избор.
Източник:
Превод: Мария Сомлева
Comments