Коста Каракашян е един изключително вдъхновяващ млад човек, занимаващ се с много неща. Той е режисьор, хореограф и активист, като всички тези три роли се преплитат в неговите творби. Във всичките му филми има хореография, и всички те по различни начини засягат правата на ЛГБТИ+ общността, от която и самият той е част. Активизмът му често е обвързан с изкуство и артистичност.
С работата си, Коста е взимал участие в множество събития, фестивали и конференции, както и е обучавал други млади активисти и танцьори, а в момента с нетърпение очакваме да излезе късометражният му филм “Те”! :)
***
Разкажи ни малко повече за себе си. Как и защо започна да се занимаваш с танцуване? А с кино?
Започнах със спортни танци още като дете на 5-годишна възраст. Родителите ми забелязаха, че обичам да танцувам вкъщи и ме записаха на уроци в клуб по спортни танци в Пловдив и така започна всичко. В началото беше просто едно хоби, но скоро след това започнаха и състезанията и открих, че мога да се състезавам и да печеля. От спортните танци стигнах до национални и международни състезания и станах трикратен шампион на България в различни категории. Оттам дойде и покана за Dancing with the Stars във Виетнам, където заминах на 18 години и бях най-младият танцьор и хореограф в предаването.
Бях си наумил, че ще уча медицина, но след участието в шоуто, реших, че изкуството задължително трябва да бъде моя път и съм много щастлив, че семейството ми ме подкрепи. Заминах за Ню Йорк, където завърших Съвременен танц в Колумбийския университет и в програмата там имахме много интересни класове като “screendance” - клас за режисиране и продуциране на танцово кино.
Това беше първия ми досег с киното и започнах да режисирам късометражни танцови филми и музикални видеа, преплитайки интересите ми. Винаги ми е било интересно всичко визуално като изобразително изкуство, мода и фотография и киното се оказа перфектния проводник за всички тези идеи.
Какво те вдъхновява?
Вдъхновяват ме истории, които могат да събудят в нас чувство за принадлежност или състрадание. Вярвам, че една от ролите на изкуството е да ни облекчи и да ни накара да се замислим, че хората около нас не са толкова различни от нас, за да можем да бъдем по-сплотени и по-емпатични едни към други. Най-често харесвам истории, които са тихи и интимни и се фокусират върху мотивацията ни, както и върху тъмните ни страни.
Много често докато съм навън се вдъхновявам от части от разговорите, които слушам по улиците или в някое заведение, защото това са неподправени истински диалози, които носят езика и стила на истинските хора, които ги произнасят спонтанно. В киното едно от най-трудните неща е да напишеш реалистичен диалог, затова винаги слушам внимателно!
Вдъхновяват ме и творби от далечното минало, които са запазили някакво влияние и мистерия до ден днешен. Творби, към които продължаваме да се връщаме 50, 100 или 1000 години по-късно. В тях има нещо вечно, което е мечтата на всеки творец.
Филмите ти често са фокусирани както върху танца, така и върху човешките права и правата на ЛГБТИ+ общността. Според теб, по какъв начин киното може да е полезно за подобряването на правата на ЛГБТИ+ хората в България?
Киното е едно от най-достъпните изкуства и ни дава възможност да отворим пред една публика свят, за който не са подозирали или да им представим по емоционален начин идеи, които биха отхвърлили в друг контекст. Първият ми танцов филм създадох още като студент в Ню Йорк, защото новините за насилието над ЛГБТИ+ хората в Чечня много ме разстроиха и исках да помогна по някакъв начин на каузата им.
Създадохме WAITING FOR COLOR - документален танцов филм, който събира истински истории на хора, които са били преследвани и измъчвани от правителството в Чечня заради сексуалната си ориентация. Филмът използва езика на съвременния танц, за да пресъздаде емоциите на тези хора по един абстрактен начин, който те приканва да гледаш внимателно и да слушаш, дори и когато историите са прекалено тежки.
От опита с този филм виждам, че е важно да даваме глас на истории, които иначе няма да достигнат до нас или ще достигнат като контрапункт на вече изречена пропаганда. Киното има силата да ни покаже истинските съдби зад статистиките, сензациите и фалшивите новини.
Какво за теб е общото между танците и киното?
И в двете има движение, динамика и експресия. За мен двете са винаги свързани и всеки проект сам подсказва дали трябва да се превърне в представление на живо, филм или нещо, което ги комбинира. Колкото повече опит трупам като артист се убеждавам, че границитие в стиловете и жанровете могат да бъдат размити и може да се създаде нещо много въздействащо, когато работим по този свободен начин.
Самият ти имаш ли любим филм на ЛГБТИ+ тематика? Кой е той?
От последните години много ме разтърсиха All of Us Strangers на Andrew Haigh и Call Me By Your Name на Luca Guadanino. И двата са много нежни и интимни и те карат да се захласнеш в начина, по който историята се развива тихо пред теб.
Какви трудности срещаш в ежедневието си като творец?
Всеки проект си носи своите трудности от намиране на точния път и екип за реализацията, до честата липса на финансиране, особено за проекти на ЛГБТИ+ тематика, но не се фокусирам много върху тези моменти. Знам, че пътят на твореца е винаги динамичен, труден и непознат, така че не се оставям на тези моменти да ме разклатят, а ходя напред, дори и да не знам накъде отивам точно. Важно е да сме активни и да творчим с честност и автентичност, а останалото се нарежда.
Нещо, което наблюдавам като тенденция, все пак, е предпочитанието на хората да се ангажират с нещо леко, което ги разсейва, но не ги предизвиква. Много от предаванията и предаванията, които широко се гледат, са много първосигнални и все повече от колективното внимание отива в тях вместо в културата, която може да ни направи по-осъзнати и това е нещо, което всички артисти трябва да забележим и да се попитаме как можем да отговорим.
В момента работиш по късометражния си филм “Те”. Можеш ли да ни разкажеш за процеса? Какви трудности срещна, вдъхновен ли е филмът от истински хора?
“Те” е любовна история между двама мъже, които в ежедневието нямат възможност да бъдат открити. Филмът започна от сценарий от много близък мой приятел - Симеон Тодоров, който ми го представи и ме попита как си представям историята на екран. Отне ни почти 4 години да стигнем до финалния вариант на сценария и да намерим финансирането. С подкрепата на Национален фонд “Култура” и фондация ГЛАС успяхме да го реализираме миналото лято. Остана съвсем малко време до премиерата.
Едно от предизвикателствата беше да намерим актьори, които да се потопят безрезервно в персонажите и историята и да разберат мотивацията им и работихме с кастинг режисьорите от Star Box Casting - Милена Калева и Джули Герзилова, които ни помогнаха да намерим перфектния каст - Веселин Анчев в ролята на Михо и Калоян Минев в ролята на Людмил. Нямам търпение да покажем невероятната им работа на екрана.
Основната тема на "Те" са преживяванията и проблемите на ЛГБТИ+ преподавателите. Как реши да се фокусираш върху тази тема? Трудно ли е да говориш за нея, особено в контекста на тежкия удар над свободата на словото на учителите от миналото лято - промените в Закона за предучилищното и училищното образование?
Не, не ми е трудно, защото знам колко е важно да сме видими и да не се поддаваме на пропагандни закони, които в действителност нямат нищо общо с благосъстоянието на децата в училище. Този закон е опит да се цензурират открити разговори, които са нужни. Въпреки че заснехме филма преди промените в закона, той стана още по-релевантен и дава още един нюанс на това защо главните герои толкова се притесняват да бъдат открити в историята.
ЛГБТИ+ хората сме естествена част от всяко едно общество и имаме право да разказваме своите истории без страх или срам. Ще продължавам да го правя и да отварям възможности и за други млади ЛГБТИ+ артисти.
Сподели ни някои от целите си за новата 2025-та година! :)
Много са! През новата година се надявам да завърша два сценария за пълнометражните ми дебютни филми, да започна работа по книга, няколко театрални проекта като режисьор и като баланс повече време за почивка с приятели и моят приятел. Давам си сметка, че не всичко може да се случи едновременно, но не ми пречи все пак да се опитвам понякога…
Нещо, което искаш да споделиш, но не съм те попитала?
Нека всички да сме по-активни когато около нас виждаме нередности. Личният пример на всеки един от нас е изключително важен.
Интервюто проведе Мария Сомлева
Comments