Десислава Иванчева и Биляна Петрова: за униженията в ареста и затвора към жените, лишени от свобода
- vechernicamedia

- Aug 26
- 4 min read
Затворът не просто отнема свободата – той често отнема и човешкото достойнство. Но когато зад решетките попадне жена, обществото като че ли забравя, че вътре не изчезва „престъпник“, а човек – с тяло, нужди, история и болка.
В България жените в затворите съществуват на ръба на видимото – системно пренебрегвани от институциите, медиите и правозащитните органи. Техните истории рядко се разказват, а ако се споменат, е с езика на морално осъждане, срам и вина. Между стените на старите сгради, сред строгия режим и липсата на грижа, се разгръщат форми на институционализирано унижение, които бавно, но сигурно изтриват човешкото у жената.
Да бъдеш жена в затвор в България означава да живееш в свят, в който менструалните продукти са лукс, достъпът до медицински грижи е компромис, а майчинството – травма. Това е свят, в който държавата не просто наказва, а системно отказва да се грижи. Тялото на жената става обект на контрол, но никога – на уважение.
В свое интервю пред „България Днес“ Биляна Петрова говори за ужасяващите си преживявания в ареста, а впоследствие – и в затвора:
„Най-голямото унижение беше в ареста, когато ме караха да се събличам гола и да клякам, за да проверяват органите ми. Това трябва да се прави от медицинско лице, но вместо това ставаше при отворена врата, където всеки можеше да вижда.“
„Краката ми се разраняваха от прангите, с които ни закопчаваха при всяко посещение при лекар. Дори съм падала от носилката. В затвора има постоянен шум, липсва лично пространство, а тоалетните са разположени така, че се виждаме една друга.“

В Сливенския затвор за 200 жени има само 7 работещи душа, а много от лишените от свобода не са се къпали с топла вода, откакто са влезли. Липсата на свеж въздух е още един проблем. „През зимата в стаите липсва кислород, прозорците са запечатани, а жени припадаха от задушаване“, допълва Петрова.
Десислава Иванчева, още по време на престоя си в затвора в Сливен, споделя, че многократно ѝ е отказвано лечение. Заради тези обстоятелства тя води дела срещу затвора. „Има липса на лечение от тяхна страна. Осем месеца не ми бяха давали жизнено важно за мен хапче. Благодарение на делата, които заведохме, лечението ми тръгна, но пък имам увреждане…“ – сподели тя пред Би Ти Ви през 2024 г., когато беше в прекъсване поради здравословното си състояние.
Българският хелзинкски комитет, в заключение на доклада „Жените в затвора“ от 2016 г., изразява критики и посочва направления за подобряване на условията за жените, лишени от свобода, така че те да отговарят на съвременните стандарти:
Географското и социално изолиране на всички изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ жени в единствения женски затвор в страната;
Прекъснати семейни връзки, липса на свиждания и контакт с децата, както и липса на подкрепа за упражняване на родителските права;
Неадекватни условия на настаняване и отношение към бременните жени и майките с малки деца, както и липса на алтернативи на лишаването от свобода за тях;
Липса на постоянен достъп до санитарни възли, недостатъчен брой душове, тоалетни и мивки, както и ограничен достъп до топла вода;
Недостиг на санитарни консумативи, включително дамски превръзки и бебешки пелени;
Голям дял на жени с психични заболявания, зависимости и самонаранявания при занижена психиатрична и психосоциална грижа;
Извършване на лични обиски по крайно унизителен начин.
В препоръките от 2016 г., дадени от тогавашния омбудсман, се разкриват шокиращи детайли за мизерните условия в женския затвор в Сливен:
„Едновременно ползване на баня с 4 душа и 4 мивки от 30-тина затворнички – това е крайно недостатъчно. След дълги спорове с ръководството на затвора отправих препоръка това да бъде променено и ще следя дали ще се случи. В затвора в Сливен липсват санитарни условия – един тоалетен сапун месечно, малко перилни препарати, 10 превръзки. Това води до невъзможност за поддържане на елементарна лична хигиена. Затова жените използват вместо превръзки чаршафите“ – се споделя тогава. Условията са нечовешки и унизителни.
През 2021 г. жена, изтърпяла присъдата си, осъжда затвора в Сливен за нанесени неимуществени вреди – включително преживян срам, болка и унизително отношение при многократни обиски, включително на интимните ѝ части, извършвани по начин, накърняващ човешкото ѝ достойнство.
За съжаление, именно в тези условия на изолация, срам и мълчание живеят жени – човешки същества, които обществото е забравило. Опитите на Биляна Петрова и Десислава Иванчева да дадат гласност на реалностите зад стените на женския затвор са глътка истина в тишината, която тези жени са принудени да пазят – от страх, от стигма, от липса на подкрепа.
Време е България да спре да третира жените, лишени от свобода, като вещи, отпадъци или просто „престъпнички“. Затворът не трябва да бъде инструмент за повторно жигосване, нито институционализирана форма на обществено отмъщение. Жените зад решетките имат право на човешки условия, на уважение, на грижа. Етикетът „престъпничка“, който обществото така лесно поставя, не бива да бъде дублиран от държавата с унижения и бездействие.
Източници:
Автор: Дениз Назиф





Comments