42% от младите жени в Европа са жертва на сексуален тормоз на работното място
Прекарваме изключително голяма част от времето си на работа. Работното място би трябвало да бъде пространство, в което човек може да се развива, да бъде уважаван и да върши работата си без да се чувства застрашен. За милиони жени обаче професионалният живот включва и нещо, за което рядко се говори открито – нежелано сексуално поведение, унизителни коментари, натрапчиво внимание, нежелани докосвания и натиск, който постепенно превръща работата в място на напрежение и несигурност.
Сексуалният тормоз на работното място е много по-голям проблем отколкото подозираме. Най-мащабното проучване на Европейския съюз за насилието над жени, проведено от Евростат, Европейската агенция за основните права (FRA) и Европейския институт за равенство между половете (EIGE) сред близо 115 000 жени, установява, че 31% от работещите жени са преживели сексуален тормоз на работното място. При младите жени между 18 и 29 години процентът достига 42.
Тези числа говорят за процес, който не може да бъде определен като единичен инцидент. Зад статистиката стоят реални хора, които понякога променят начина по който се обличат, избягват определени пространства, отказват професионални възможности или напускат работа, за да избягат от тормоз.
Какво всъщност представлява сексуалният тормоз?
Според определението на “Комисия за равни възможности при заетостта“ (EEOC), в САЩ, той включва нежелани сексуални предложения, искания за сексуални услуги, сексуални коментари, физическо или вербално поведение със сексуален характер, сексуални съобщения, изображения, жестове или шеги. Ключови са именно последиците от поведението за жертвата на сексуален тормоз – не е необходимо човекът, който го извършва, да заявява, че е имал намерение да навреди.
В изследванията върху темата често се разграничават три основни проявления: тормоз, на база пол; нежелано сексуално внимание; и сексуална принуда. Проблемът не представлява само физическо посегателство.
Джендър-базираният тормоз може да се състои от унизителни шеги за жените, стереотипизиране, системно подценяване, изключване от професионални възможности или отношение, което създава враждебна среда именно заради пола на човек. Сексуалният тормоз, както вече споменахме, не е нужно да бъде на физическо ниво. Нежелани сексуални коментари или предложения, показване на порнографско съдържание, или натиск за сексуални услуги са също част от проблема.
Не е необходимо тормозът да бъде драматичен или очевиден, за да бъде класифициран като тормоз. Понякога той се натрупва постепенно и има трайни последствия. Забележка за това как изглежда тялото на една жена, ръка на кръста, покани, които не престават след отказ. Това нормализиране на поведението, което нарушава личното пространство, може да превърне тормоза в постоянна част от работния живот.
Младите жени в България
Интервюирахме четири млади жени, които пожелаха да споделят своя горчив опит със сексуалния тормоз на работното място. Няма да споделим техните истински имена, но ще посочим възрастта им и сферите им на работа.
„Бях се постарала да се облека хубаво за работа, нищо по-специално от сако и панталон, но се бях постарала да изглеждам добре. Влязох в кухнята да си направя кафе сутринта и там беше един мой колега, който ми каза “Ооо Кате, много си секси днес”. Не знаех как да реагирам, много беше странно“, споделя Катя, 26 г., работи в ИТ сферата.
„Имахме седмична среща на която се събират половината хора от компанията. Мой колега, на около 50 години, ми каза „Е миличка, защо не поседнеш до мен да сме си заедно близо един до друг. Ще ми липсваш така като си далеч.“ Фактът, че беше пред всички и начина по който го каза бяха унизителни. Не се чувствах комфортно около този човек.“, Рая, 26 г., работила е в рекламата.
„Ти търкаш ли си минджата?“ замръзнах, не можах нито да се защитя, нито да направя забележка. Бях нова на тази позиция, а той беше близък на шефовете. Отидох в банята и пророних няколко сълзи. Върнах се при него и ме нарече Kanye West, защото съм била биполярна като него, в един момент съм си изкарвала добре, а в другата минута съм полудявала…Странен вид срам изпитах.“, Бени, 25 г., работи в сферата на киното.
Бени ни сподели още: „В друга ситуация трябваше да сваля рампата на камиона, слязох на едно коляно, за да я виждам по добре. Колегите ми бяха зад мен и единият каза: „Охо, сега на едно коляно, след време ще паднеш на две и почва екшъна.“
„На първата ми работа, в оперативка с мениджъра ми и с целия екип, един колега каза „Ако Надя ми дойде на гости няма да играя толкова видеоигри, защото ще имам други неща с които да си играя.“ Две седмици след това напуснах, защото реших, че това не е работната среда в която искам да бъда. Никой не го спря и не му каза, че това не е окей да го говори в работна среща пред всички и пред мениджъра на екипа.“, Надя, 25 г., работила е в кол център.
От тези интервюта се убедих колко много жени всъщност минават през това. Много повече отколкото предполагаме. И на второ място забелязах как веднага когато ги попитах, те имаха отговор. Те веднага се сетиха. Което говори, че тези жени помнят много добре кой, какво и кога им го е казал, тъй като това по един или друг начин ги е наранило и е оставило отпечатък в тяхното съзнание.
Повечето го преживяват, но не го разпознават като проблем
Един от най-притеснителните аспекти на сексуалния тормоз е разминаването между реалността и начина, по който я възприемаме.
В проучването на ЕС, 75% от жените, които някога са работили, смятат, че сексуалният тормоз не е често срещан. Същевременно данните показват, че близо една трета от работещите жени вече са го преживели. Съответно тук можем да заключим, че това е една тенденция на несподеляне, когато жена преживее сексуален тормоз. Или пък за нормализирането на вече споменатите „не толкова драматични“ прояви на сексуалния тормоз.
Защо жените мълчат?
Мащабът на проблема остава труден за измерване именно защото много случаи никога не стигат до официален сигнал.
В британското изследване на Trades Union Congress (TUC) от 2016 г., 79% от жените, преживели сексуален тормоз, не са казали на работодателя си. Сред причините са страхът, че това ще повлияе на отношенията им с колегите или на кариерата им, усещането, че няма да им повярват, както и срамът.
Друго изследване от 2016 г., показва, че над 85% от преживелите сексуален тормоз в САЩ никога не подават официална правна жалба, а около 70% не се оплакват дори вътрешно в организацията.
Някои жени се страхуват от негативни професионални последици, други от социално изолиране, а трети вече са виждали какво се случва с човек, който се оплаче. В някои случаи подаването на сигнал е последвано от уволнение, пропусната възможност за повишение или своеобразно „наказание“ от колегите.
Така се създава порочен кръг: жените не подават сигнали, защото смятат, че няма да бъдат защитени, а липсата на сигнали може да създаде впечатление, че проблемът не съществува.
Сексуалният тормоз над ЛГБТ+ хора, хора с увреждания и с различен цвят на кожата
Изследване на TUC сред 1001 ЛГБТ+ служители показва, че седем от десет човека са преживели сексуален тормоз на работното място.
42% от участниците са заявили, че колеги са им отправяли нежелани коментари или са задавали нежелани въпроси за сексуалния им живот. 27% са преживели нежелани вербални сексуални предложения.
При ЛБТ+ жените случаите на физически тормоз и сексуално насилие са особено тревожни. 35% съобщават за нежелано докосване, 21% – за сексуално посегателство, а 12% – за тежко сексуално посегателство или изнасилване на работното място.
Данните показват и още една важна закономерност – рискът не е еднакъв за всички групи. BME жените (black and minority ethnic - чернокожи и други етнически малцинства) съобщават за още по-високи нива на тормоз и сексуално насилие. Сред ЛБТ+ BME жените 54% са преживели нежелано докосване на работното място, 45% съобщават за сексуално посегателство, а 27% – за тежко сексуално посегателство или изнасилване.
Подобна картина се наблюдава и при хората с увреждания. Половината от ЛБТ+ жените с увреждания, участвали в проучването, съобщават за нежелано докосване, 38% – за сексуално посегателство, а 24% – за тежко сексуално посегателство или изнасилване. При мъжете с увреждания също се отчита значително по-високо ниво на сексуален тормоз и посегателства (28%) в сравнение с мъжете без увреждания.
Тези числа показват, че различните форми на дискриминация и неравнопоставеност могат да се наслагват. За един човек тормозът може да бъде свързан едновременно с пол, сексуална ориентация, етнически произход или увреждането му.
И мъжете могат да бъдат жертви
Сексуалният тормоз често се обсъжда като проблем, който засяга основно жените и данните показват, че това е така. Но това не означава, че мъжете са защитени от него.
Изследване от 2019 г., показва, че 38% от жените и 14% от мъжете съобщават за преживян сексуален тормоз на работа. Особено трудно за мъжете може да бъде самото признаване на преживяното. В новина, публикувана от BBC, мъж споделя, че често е бил докосван по горната част на ръката и наричан с интимни обръщения от жени колеги, но не е знаел как да реагира, защото се е страхувал да не изглежда „слаб“, ако се оплаче.
Сексуалният тормоз и интернет
Можем да си тръгнем от офиса, но телефона ни се грижи да сме винаги на един бутон разстояние от всички хора. В последните години се наблюдава как сексуалният тормоз не остава само в офиса, а може да излезе и да се настани в социалните мрежи.
Според европейското проучване 7% от жените са преживели сексуален тормоз чрез социални мрежи или приложения за съобщения. При жените на възраст между 18 и 29 години този дял нараства до 13,5%.
Сексуалният тормоз онлайн може да включва нежелани сексуални съобщения, изпращане на интимни или порнографски изображения, сексуализиращи коментари, преследване онлайн и натиск за изпращане на интимни снимки.
Един човек може да напусне офиса в края на деня и въпреки това да продължи да получава нежелани съобщения на телефона си. Анонимността и усещането за дистанция в интернет понякога допълнително снижават бариерата на подобно поведение.
Затова съвременните политики срещу тормоза не могат да се ограничават до това какво се случва физически между стените на офиса. Работната култура вече съществува и в дигиталното пространство.
Звучи познато #MeToo
Още през 2017 г. #MeToo се превърна в глобален символ на съпротивата срещу сексуалното насилие и тормоза. След призива на актрисата Алиса Милано жени започват масово да споделят собствените си преживявания онлайн. Според научно изследване от 2019 г. Facebook е регистрирал 4,7 милиона хора употребили хаштага само в рамките на 24 часа след поста на Милано.
#MeToo показа колко различни могат да бъдат формите на тормоз и колко често зад отделните истории стои системен проблем. Жени, които дотогава са смятали, че с тях се е случило нещо „твърде малко“, „твърде срамно“ или „твърде нормално, за да се оплачат, виждат, че не са сами.
Цената, която плащат служителите
На лично ниво последиците от сексуален тормоз могат да бъдат тревожност, депресивни симптоми, стрес, нарушения на съня, физически оплаквания и симптоми, свързани с посттравматичен стрес (PTSD). Проучванията свързват тормоза и с главоболие, гастроинтестинални проблеми и други физически реакции на продължителен стрес.
Данни показват, че 1 от 7 жени и 1 от 17 мъже са търсили нова позиция, сменили са работа или са я напуснали заради сексуален тормоз, или посегателство. Някои от ЛГБТ участниците в изследването на TUC 16% са заявили, че тормозът е повлиял на психичното им здраве, а приблизително същият дял са напуснали работа заради него.
Стъпки към промяна
Първата стъпка е тормозът да бъде назован, независимо дали изглежда „достатъчно сериозен“. Работодателите трябва да имат ясни правила за недопустимо поведение и тези правила да бъдат подкрепяни от ръководството, а не да съществуват само в наръчник, който никой не отваря. Трябва да се вземе предвид и дигиталната среда – фирмените политики трябва ясно да обхващат и сексуалния кибертормоз.
Редовните обучения за всички служители също са от полза, включително за мениджъри и ръководители, които трябва да знаят как да реагират при подаден сигнал и да създават работна среда, в която служителите се чувстват комфортно да подадат такъв. Трябва да съществуват ясни, поверителни и достъпни процедури за подаване на оплаквания, без страх от професионално или социално отмъщение.
Отговорността за безопасна среда е на всички, а не само на отдел Човешки ресурси. Колегите, които стават свидетели на тормоз, също имат роля. Често една реакция – прекратяване на унизителна шега, подкрепа към човек, който е бил обект на нежелано поведение, или сигнал до ръководството – може да прекъсне усещането, че „тук така се прави“.
Най-трудната промяна обаче е културната. Докато сексуалните шеги се приемат като нещо нормално, нежеланото докосване се представя като „майтап“, а оплакването се възприема като преувеличение, правилата на хартия няма да бъдат достатъчни. Трябва да назоваваме патриархалните норми, които диктуват, че сексуалното насилие е форма на забавление и че жените „си го търсят“. А за да ги изкореним са нужни усилия на всички нива - от ежедневното общуване помежду ни, до това да държим публични личности отговорни, когато самите те нормализират насилието през (без)действията си.
АВТОР: НИЯ КРЪСТЕВА
ИЗТОЧНИЦИ: 1.https://eige.europa.eu/newsroom/news/sexual-harassment-work-more-common-we-think?language_content_entity=en
С финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на БФЖ, ЕС, Генералната дирекция „Правосъдие и потребители“ на Европейската комисия или на ЕК. Нито БФЖ, нито ЕС, нито ЕК и нейните структури могат да бъдат държани отговорни за тях.
Comments