Интервю: Камелия Ценева Сара Фаизи е собственикът на Khaala Sara Foodz, първия афгански ресторант в София, който отвори врати преди по-малко от два месеца. Сара също така е жена, преживяла изключително много, докато стигне дотук. През 2016 г. тя емигрира от родния Кабул с тогавашния си съпруг и детето си, бременна в деветия месец, и животът ѝ се променя из основи. До Турция се придвижват със самолет и имат шанса да останат там с визите, които са си изкарали преди да тръгнат. Мъжът ѝ обаче се е уговорил с трафиканти, които да ги преведат до Германия и те тръгват на път само няколко дни преди термина на Сара. След три дни ходене, групата им се оказва изоставена от трафикантите на средата на гора на българска територия и те са принудени да се свържат с българската полиция. Групата им е откарана в бежански лагер, а Сара е отведена в болница. Ражда втория си син на четвъртия ден от престоя си в страната.
Сега, пет години по-късно, тя се грижи сама за двете си деца, които ходят на детска градина, докато същевременно започва да развива свой собствен бизнес. Бъдещето ѝ в България изглежда далеч по-сигурно отколкото в деня, в който стъпва тук за първи път, но това не значи, че пътят ѝ не е осеян с трудности. За всичко това тя ми разказва през една мразовита декемврийска сутрин в ресторанта ѝ, малко и спретнато място до Женския пазар в София, по чиито стени са окачени множество красиви картини от Афганистан. Тя е напуснала родното си място преди пет години, но го съживява между тези четири стени всеки ден с готвенето си. Когато пристигам, тя тепърва отваря и се учудва от присъствието ми: казва, че напоследък има толкова интервюта, че е забравила кое кога е. Подава ми чашка кафе и сяда срещу мен на една от масичките. Пускам диктофона и Сара започва да разказва.
Родена съм в Кабул, но когато бях на четири години се преместихме в Пакистан, защото по това време имаше талибани, както сега, затова напуснахме Афганистан и отидохме в Пакистан за четиринайсет години и след това се върнахме в Кабул. По това време аз бях 12-ти клас. Завърших 12-ти клас и взех изпит, с който да вляза в университета. След това учих бизнес администрация в университета, после започнах да работя. Всичко беше наред, защото семейството ми имаше модерно мислене и ми беше позволено да работя, да уча, участвах в много обучения и семинари, курсове... За мен всичко беше наистина добре. Станах майка. Когато родих първия си син, ситуацията беше малко по-лоша за децата, защото в Афганистан имаше много групи, които отвличаха деца за пари. Та, за мен всичко беше наред, докато не станах майка и ситуацията беше лоша за децата. Заради децата си напуснах Афганистан и дойдох в България през 2016-та година. Когато пристигнахме тук, планът ни беше само да преминем през България. Но малкият ми син се разболя и откриха, че болестта му е много сериозна. Тогава получихме хуманитарен статут и подготвиха всичко за нас, за да отидем в Германия, паспорти, пари за лечението; и ни изпратиха в Германия. Бяхме там повече от година за лечението на сина ми. Върнахме се юли месец 2018 г. Когато започнаха да ни помагат от България, промених плановете си и реших да остана тук. Върнахме се в България и сме щастливи тук. Преди, планът ни беше просто да прекосим страната и да отидем в Германия или Франция. Причината за това беше, че нямахме никаква информация за България. Лека-полека разбрах, че хората са много добри тук, времето е хубаво и за мен - че имам възможност да ходя на уроци, за образование и за бизнеса си. Законите не са толкова строги тук, колкото в Германия, и заради това реших да остана тук.
Значи все още учиш?
Не беше като университет, беше дълъг период от различни курсове, шестмесечен, тримесечен, после пак шестмесечен... Преди една седмица завърших всичките. Последният беше по дигитален маркетинг, беше тримесечен и ми беше много полезен, за бизнеса ми.
Какви трудности срещна първоначално, когато дойде в България, и какви трудности продължаваш да срещаш?
Първият път трудностите се състояха в това, че нямах никаква информация за България, за законите, за хората и всичко. Да стоим в лагера беше ужасно за нас. Бяхме там девет месеца, с децата. Тогава беше много трудно да си намериш апартамент, според мен сега е по-лесно от тогава. Защото ако сега си търся апартамент, хората са много по-мили, казват "да, ще ви дадем апартамента под наем". Но тогава не беше така, казваха "не, те са от Афганистан, бежанци са, не ги искаме". Сега е по-добре. Такива проблеми срещахме тогава. За мен най-големият проблем беше, че не знам нищо за законите, културата и всичко останало. Просто стоях в стаята си в лагера и не ходех никъде.
Имаше ли хора в лагера, които да ви помогнат с тези неща, да ви представят България?
Не, не. Бях само в стаята си и в болницата с болния си син. Но сега всичко е наред.
Би ли казала, че все още има някакви препятствия или трудности, с които се сблъскваш?
Не толкова големи, но това, че сме чужденци; законите за чужденците и гражданите са различни. Понякога се сблъсквам с проблеми, но мога да ги разреша.
А децата ти?
Имам две момчета и според мен и те се чувстват добре тук. Ходят на детска градина и малкият ми син, който беше болен, е добре сега. Лекарите от ИСУЛ ни помогнаха много, така че според мен всичко е наред.
Липсва ли ти родното ти място, би ли се върнала?
Всъщност ми липсват отминалите времена, когато бях със семейството си, баща ми, майка ми, братята ми и отдалеченото ми семейство - братовчедите ми, лелите ми, чичовците ми. Липсват ми тези дни, но понякога, когато се замисля дали бих се върнала, знам, че тези дни са отминали. Не е същото. Затова и нямам план да се връщам. Ако наистина всичко се оправи в Афганистан, както в другите държави, разбира се, че бих се върнала. Защото обичам родината си.
Как реши да отвориш именно ресторант?
На първо място, защото моята сфера е бизнесът и на второ - заради децата ми. Не мога да работя за друга организация или в офис, защото бих имала нужда от много отпуски, защото имам две деца и съм напълно сама тук, нямам никого. Когато се разболеят, трябва да си остана вкъщи. Тази седмица едното, другата седмица другото... Много голяма част от времето си прекарвам вкъщи с тях. Затова избрах да имам собствен бизнес, за да съм си шеф, мога да ги водя тук или пък да остана вкъщи, тогава ще имам персонал тук [в ресторанта].
Какви трудности си срещала като жена в сектора?
Всъщност нямах никакви проблеми като жена, защото толкова много хора ми помагат: "тя е жена, трябва да ѝ помогнем". От Каритас получих много насоки за документацията, от Червения кръст и Мулти-Култи, оттам също ми помогнаха. Така че мисля, че реално защото съм жена, ми помагат повече.
Самото отваряне на ресторанта беше ли трудно? Да намериш място, после да намериш клиенти...?
Да намеря място не беше лесно, но не беше и трудно. Но намирането на клиенти е трудно. Въпреки че много мои приятели споделиха страницата [на ресторанта], страницата е споделена над седемдесет пъти, но все още търся клиенти, защото всеки ден имаме по трима-четирима, понякога двама...
Можеш ли да ми разкажеш малко повече за ресторанта?
Когато мислех да отварям собствен бизнес реших да е ресторант вместо магазин за дрехи или друго, защото когато хората нямат пари не купуват дрехи или други неща, но трябва да ядат. Храната е важно нещо в животите ни. Затова реших да отворя ресторант, после помислих - какъв ресторант? Казах си, "окей, аз съм добра в афганската кухня" и затова реших ресторантът да е афгански, за да готвя всички афгански храни.
Разкажи ми малко повече за афганската кухня.
Малко прилича на иранската и пакистанската, но е много различна от европейската, американската, канадската. Имаме различни видове ориз - в България и из Европа се използват други видове и рецептите, по които приготвяме храната, са различни. Храната не е толкова пикантна, колкото индийската и пакистанската, но използваме много различни подправки, просто не люти. Имаме и много вегетариански и веган рецепти. Използваме карфиол, спанак, патладжани, бамя. Има едно ястие, което се казва манту, смес от тесто и зеленчуци, има болани, ашак, ай ханум. За болани приготвяме тесто и вътре слагаме картофи и подправки, и след това се пържи. Всичките ги предлагаме в ресторанта.
Как си представяш бъдещето на ресторанта?
Аз винаги съм позитивна и вярвам, че ще се разрасне и всичко ще е наред, ще намеря клиенти и клиентите ще се радват за мен и ще харесват храната ми. Винаги мисля позитивно.
Смяташ ли, че храната и готвенето са важна част от афганистанската култура?
Да! В Афганистан имаме навика да каним много хора за празненства. В къщата на баща ми имахме гости пет дни в седмицата. Но не като тук - десет или двайсет души, понякога стигаха до сто души. Понякога, когато разказвам на приятелите си тук за сватбата, казвам, че сме поканили хиляда души, те не могат да ми повярват. Всъщност бяха даже повече от хиляда. Та да, каним много хора.
Изключвам диктофона и благодаря на Сара. Тя кимва, но не спираме да си говорим. Едва след като сме приключили с официалната част разбирам, че трудностите, през които Сара е преминала до този момент и с които продължава да се сблъсква, са много повече от описаното от нея до този момент. Тя обаче не ги вижда като непреодолими препятствия, а просто като неща от живота. Реших, че е по-добре да не интерпретирам опита ѝ и да му слагам определения, които тя самата не би използвала. Бих искала да разкажа историята ѝ в много по-големи детайли от това, което си разменихме като думи в тези първи петнайсет минути, но разговорът ни сякаш не случайно се задълбочи именно след като спрях да записвам, затова и ще оставя разказа ѝ за пред всички да приключи тук.
Khaala Sara Foodz е отворен всеки ден от понеделник до събота между 11:00 и 20:00 и между 11:00 и 18:00 в неделя. Сара и колежката ѝ Салеха ще ви очакват на бул. Стефан Стамболов 49, където можете да опитате част от многото вкусни ястия в богатото им меню, което е единствено по рода си в града. Нека и заедно вдигнем малко шум около отварянето на това прекрасно място в София - разкажете за ресторанта на приятели и познати, можете да последвате и страницата на Khaala Sara Foodz във Фейсбук тук: https://www.facebook.com/Khaala-Sara-Foodz-106700535066736
Comments